— Таксил, изгубихме Ак, а няма да е лесно да извадим Диана на показ. Моя работа е как тя да изчезне. Този, който ме тревожи, сте вие: до мен достигнаха слухове, че масоните са решили да свършат с вас веднъж завинаги, а и вие самият писахте колко кървави могат да са техните отмъщения. Преди можеше да ви защити католическото обществено мнение, но сега, както виждате, дори йезуитите взеха да се измъкват. И ето, че пред вас се открива изключителна възможност; една ложа, не ме питайте коя, защото работата е много секретна, ви предлага седемдесет и пет хиляди франка, ако заявите публично, че сте се подиграли с всички. Разбирате каква ще е изгодата от това за масонството: изчиства се от калта, с която го замеряхте, и я прехвърля върху католиците, които се оказват лековерни. Що се отнася до вас, рекламата, която ще се получи благодарение на тези сензационни разкрития, ще помогне бъдещите ви произведения да се продават повече от предишните, а и те все по-малко се продават сред католиците. Връщате си антиклерикалната и масонска публика. Изгодно ви е.
Нямаше нужда да настоявам дълго: Таксил си е палячо и от мисълта, че ще участва в някоя нова палячовщина, очите му заблестяха.
— Чуйте какво, драги абате, ще взема под наем една зала и ще съобщя на печата, че на еди-кой си ден там ще се появи Диана Вон, като ще покаже на публиката дори снимка на демона Асмодей, която е направила с разрешението на самия Луцифер! Все едно че направя една листовка, в която обещавам да разиграя сред присъстващите на томбола една пишеща машина на стойност четиристотин франка, но после се окаже, че томбола няма, защото, естествено, ще се появя, за да кажа, че Диана не съществува — и след като не съществува, много естествено, че не съществува и никаква пишеща машина… Вече виждам какво ще стане: за мен ще пишат всички вестници, и то на първа страница. Прекрасно. Дайте ми време да организирам събитието както трябва и (ако нямате нищо против) поискайте аванс от тези седемдесет и пет хиляди франка за разноските…
На другия ден Таксил намери залата, а именно залата на Географското дружество, но тя пък беше свободна само в понеделника след Великден. Спомням си, че казах:
— Значи ще е почти след един месец. Не се показвайте много през този период, за да не предизвиквате нови клюки. А аз междувременно ще помисля как да уредим въпроса с Диана.
Таксил се поколеба за момент, горната му устна трепереше заедно с мустаците му.
— Да не искате да… премахнете Диана?
— Какви глупости говорите!? — отговорих. — Не забравяйте, че съм духовник. Ще я върна там, откъдето я взех.
Видя ми се уплашен от мисълта, че ще изгуби Диана, но страхът от отмъщението на масоните беше по-силен от привличането, което изпитваше или беше изпитвал към Диана. Той е не само мошеник, а и негодник. Как ли би реагирал, ако му кажех, че да, имам намерение да очистя Диана? Може би от страх от масоните щеше да възприеме идеята. Стига да не се налага той самият да извършва акта.
Понеделникът след Великден се падаше 19 април. Така че, след като на разделяне с Таксил съм говорил за един месец чакане, всичко трябва да е станало около 19 или 20 март. Днес е 1 април. Следователно опитите ми да възстановя малко по малко събитията от последните десет години стигнаха до преди около месец. И значи ако този дневник трябваше да служи както на мен, така и на вас, за да открия произхода на сегашното си объркване, не се е случило нищо. Или пък може би най-важното събитие е станало именно през последните четири седмици.
А сега май ме е страх да си спомням още.
Таксил ходеше напред-назад из къщата и започна почти да беснее от ужас. Диана не си даваше сметка какво се случва. В промеждутъка между двете си състояния следеше нашите съвещания ококорила очи и сякаш се пробуждаше само при споменаването на име на човек или на място, когато в ума й светваше някаква мъждива лампичка.
Все повече заприличваше на нещо като растение с един-единствен признак на животински инстинкт, все по-възбудената си чувственост, която се насочваше към всеки — към Таксил, към Батай, докато все още беше с нас, към Булан и, естествено — колкото и да се опитвах да не й давам никакви поводи — също и към мен.
Диана стана част от нас, когато беше на малко повече от двайсет, а сега беше минала трийсет и пет. Въпреки това Таксил казваше, като се усмихваше, че съзрявайки тя ставала все по-привлекателна, като че ли жена на трийсет години може все още да буди желание. Може би пък нейната първична виталност придаваше на погледа й една тайнствена загадъчност.