Не съм специалист обаче по тези извращения. Боже Господи, защо ли изобщо се спирам на плътската форма на тази жена, която трябваше да е за нас само едно нещастно оръдие?
Както казах, Диана не си даваше сметка какво се случва. Може и да бъркам: през март, понеже спря да вижда както Таксил, така и Батай, почна да се вълнува. Изпадаше в истерични кризи, демонът (казваше тя) я наранявал, хапел я, извивал й краката, удрял я по лицето — и ми показваше синини около очите си. По дланите й започваха да се появяват рани, прилични на стигмати. Питаше ме защо силите на ада са толкова жестоки тъкмо към една паладианка, предана на Луцифер, сграбчваше ме за реверите, сякаш молеше за помощ.
Сетих се за Булан, той нали разбираше повече от мен от дяволски работи. И наистина, щом го извиках, Диана се вкопчи в ръцете му и затрепери. Той сложи ръцете си върху тила й, заговори й нежно и тя се успокои, а той се изплю в устата й.
— А кой ти казва, дъще — каза й, — че онзи, който те подлага на тези мъки, е твоят господар Луцифер? Не мислиш ли, че за твоята паладианска вяра те наказва твоят враг, Врагът изобщо, тоест онзи еон, когото християните наричат Иисус Христос, или някой от неговите мними светци?
— Но, господин абате — отговори смутено Диана, — аз съм паладианка, защото не признавам изобщо властта на Христос узурпатора, и то до такава степен, че веднъж отказах да пробода нафората с кинжал, защото мислех, че е лудост да се признава нечие присъствие в нещо, което е само топче тесто.
— И тук бъркаш, дъще. Виждаш ли какво правят християните, те признават властта на техния Христос, но при това не престават да вярват в съществуването на дявола и затова продължават да се страхуват от козните му, от враждебността му, от съблазните му. Така трябва да правим и ние: ако вярваме във властта на нашия Луцифер, то е защото смятаме, че неговият враг Адонаи, включително и в образа си на Христос, съществува и се проявява духовно чрез своите злодеяния. Затова следователно трябва да се примириш и да потъпкваш образа на твоя враг по единствения начин, позволен на вярващи луциферианци.
— Кой е той?
— Черната литургия. Никога няма да получиш благоволението на нашия Господ Бог Луцифер другояче освен чрез черната литургия, твоя отказ от християнския Бог.
Стори ми се, че това убеди Диана, и Булан ме помоли да я заведе на събрание на вярващи сатанисти, за да я убеди, че сатанизмът, луциферианството, паладианството целят едно и също и имат едно и също очистително въздействие.
Не ми харесваше идеята Диана да излезе от къщи, ала трябваше да й дам възможност да си поотдъхне.
Сварвам абат Булан да разговаря доверително с Диана. Пита я:
— Хареса ли ти вчера?
Какво е станало вчера?
Абатът продължава:
— Точно утре вечер трябва да отслужа още една тържествена литургия в една църква в Паси, на която е отнет статутът й на осветена. Това е много важна вечер, 21 март е, денят на пролетното равноденствие, дата, пълна с окултни значения. Ала ако се съгласиш да дойдеш, ще трябва да те подготвя духовно, сега, и сама, в изповед.
Излязох, а Булан остана с нея за повече от час. Когато най-накрая ме повика, каза, че на другия ден Диана ще иде в църквата в Паси, но искала да я придружа и аз.
— Да, господин абате — каза ми Диана с необикновено искрящ поглед и пламнали страни. — Моля ви.
Трябваше да откажа, но ме глождеше любопитство, пък и не исках да изглеждам като фарисей в очите на Булан.
Пиша разтреперан, ръката ми се движи по листа почти сама и вече не си спомням, а изживявам повторно всичко, сякаш разказвам нещо, което се случва в този миг…
Беше 21 март вечерта. Вие, капитане, започнахте дневника си на 24 март, когато казвате, че съм изгубил паметта си на 22-ри сутринта. Така че ако наистина се е случило нещо ужасно, то трябва да е било вечерта на 21 март.
Опитвам се да възстановя събитията, ала се изискват големи усилия за това, страхувам се, че вдигам температура, челото ми гори.
Взимам Диана от Отьой и давам на файтонджията някакъв адрес. Той ми хвърля един кос поглед, сякаш съм му съмнителен като клиент въпреки духовническите ми одежди, но след като му обещавам щедър бакшиш, потегля, без да каже нищо. Отдалечава се все повече от центъра и се насочва към покрайнините по все по-тъмни улици, докато най-накрая завива по една уличка със запуснати къщурки, която е сляпа и свършва в полурухналата фасада на стара църква.