Аз целият треперя, оглеждам се, за да разбера как да изляза от този бардак, ъгълчето, в което съм се сгушил, е толкова наситено с отровни изпарения, че сякаш съм попаднал в плътен облак, явно питието, което съм погълнал в началото, ме е дрогирало, вече преставам да разбирам кое какво е и виждам вече всичко като в червеникава мъгла. През тази мъгла зървам Диана, все така гола и без маската, тя слиза от олтара, а обезумялата тълпа, без да излиза от състоянието си на плътски хаос, прави всичко възможно да й направи място да мине. Тя се насочва към мен.
Обзет от ужас да не изпадна до положението на нещастниците, правя крачка назад, ала се удрям в една колона, а върху мен се спуска тежко дишайки Диана, о, Боже мой, перото ми трепери, разсъдъкът ми се люшка насам-натам, целият съм облян в сълзи от погнуса (и сега, и тогава), не мога дори да извикам, защото устата ми е запълнена с нещо не мое, усещам как се отърколвам по земята, уханията ме замайват, тялото, което се опитва да се съедини с моето, събужда у мен възбуда като преди надпревара, обзет съм от демони, като че ли съм някоя истеричка от „Салпетриер“, и докосвам (със собствените си ръце, сякаш го искам!) това чуждо тяло, прониквам в раната й с нездраво любопитство, моля се на вещицата да ме остави на мира, ухапвам я, за да се защитя, а тя ми крещи да повторя, килвам глава назад и си мисля за доктор Тисо, и знам, че заради тези мои прегрешения цялото ми тяло ще изпосталее, постепенно умиращото ми лице ще посивее, зрението ми ще се замъгли, а сънят ми ще е неспокоен, гърлото ми ще прегракне, очните ябълки ще започнат да ме болят, по лицето ми ще плъпнат зловонни червени петна, ще повръщам калцинирана материя, сърцето ми ще бие лудо и накрая, заедно със сифилиса, ще дойде и слепотата.
Вече не виждам и ненадейно започвам да изпитвам най-мъчителното и неизразимо и непоносимо усещане в живота си, сякаш цялата кръв във вените ми изведнъж избликва от раните на всеки от напрегнатите ми до спазъм крайници, от носа, от ушите, от върха на пръстите, дори от ануса, и разбирам какво е смъртта, от която бяга всяко живо същество, нищо че по противоприроден инстинкт се опитва да размножи собственото си семе…
Не успявам да пиша повече, вече не си спомням, отново преживявам всичко, преживяването е непоносимо, отново ми се иска да изгубя всякакъв спомен…
Чувствам се така, сякаш идвам на себе си след припадък, и намирам Булан до себе си, той държи Диана за ръка, а тя отново е покрита с наметалото си. Булан ми казва, че на вратата има файтон: добре е да отведа Диана обратно вкъщи, защото изглежда изтощена. Тя трепери и шепне неразбираемо.
Булан е изключително сервилен и най-напред ми се струва, че се опитва да получи прошка за нещо — в крайна сметка нали именно той ме въвлече в тази гнусна история. Ала когато му казвам да си върви, а с Диана ще се занимая аз, настоява да дойде с нас, като ми припомня, че и той живее в Отьой. Изглежда, ревнува. За да го предизвикам, му казвам, че отивам не в Отьой, а в друга посока, че ще заведа Диана при един доверен приятел.
Той пребледнява, сякаш му измъквам плячка, която му принадлежи.
— Няма значение, идвам и аз, Диана се нуждае от помощ.
Качвам се на файтона и давам, без да мисля, адреса на улица „Метр Албер“, сякаш вече съм решил, че от тази вечер Диана трябва да започне да изчезва от Отьой. Булан ме гледа неразбиращо, ала си мълчи, уловил Диана за ръка. По време на пътуването изобщо не разговаряме, въвеждам ги в апартамента си. Събарям Диана върху леглото, сграбчвам я за китката на едната ръка и за първи път й проговарям след всичко случило се между нас в мълчание. Изкрещявам й:
— Защо, защо?
Булан опитва да се намеси, но със сила го блъскам в стената, а той се хлъзга и пада на земята — и едва тогава забелязвам колко крехък и болнав е този демон, в сравнение с него съм Херкулес.