Ядеше обаче с удоволствие, не знам дали заради вината, или заради някаква истинска религиозна или политическа страст очите му блестяха от възбуждение.
— Ще се получи чудесен текст — твърдеше той, — в него ще проличи тяхната дълбоко вкоренена расова и религиозна омраза. В тези страници омразата кипи, сякаш се излива от съд, пълен с жлъч… Много хора ще разберат, че сме дошли до момента на окончателното решение.
— Вече съм чувал този израз от Осман бей, познавате ли го?
— По име. Едно е ясно, тази проклета раса трябва на всяка цена да бъде изтръгната от корен.
— Рачковски май не е на същото мнение, той казва, че евреите му трябват живи, за да си има подходящ враг.
— Това са приказки. Винаги може да си намериш подходящ враг. Не мислете, че след като работя при него, споделям всичките му идеи. Той самият ме е научил, че докато работиш за настоящия си господар, трябва да се подготвиш да служиш на утрешния. Рачковски не е вечен. В Светата Русия има по-радикални хора от него. Правителствата в Западна Европа са прекалено малодушни, за да пристъпят към окончателно решение. За разлика от тях, Русия е страна, пълна с енергия и екзалтирани надежди, там винаги се мисли за тоталната революция. Именно оттам можем да очакваме решаващия жест, а не от тези французи, които продължават да се лигавят с égalité и fraternité, или пък ония простаци германците, те не са способни на велики жестове…
След среднощния си разговор с Осман бей вече бях предусетил всичко това. Абат Барюел не отвърнал на обвиненията в писмото на дядо ми, защото се боял да не започнат масови кланета, ала онова, което искаше дядо ми, беше същото, което вещаеха Осман бей и Головински. Може би бях осъден от дядо ми да осъществя мечтата му. О, Боже, за щастие не пряко на мен се падаше да изтребя цял един народ, но все пак и аз давах своя макар и скромен принос за това.
Пък и в крайна сметка тази дейност беше доходоносна. Евреите никога не биха ми платили, за да изтребя всички християни, казвах си аз, защото християните са прекалено много, пък и ако това беше възможно, те сами щяха да се заемат с него. В крайна сметка с евреите беше обратното.
Не се налагаше аз да ги ликвидирам, аз (общо взето) избягвам физическото насилие, но разбира се, че знаех какво трябва да се направи, нали бях изживял дните на Комуната. Взимаш добре обучени и надъхани бригади и хоп, всеки с гърбав нос и къдрава коса до стената. Е, може да пострада и някой и друг християнин, но, както казвал епископът на силите, които били на път да нападнат заетото от албигойците Безие, за по-сигурно да ги избием всички. После Бог ще разпознае своите.
Нали така пише в техните Протоколи, целта оправдава средствата.
27.
Дневникът прекъснат
20 декември 1898
След като предадох на Головински всички материали за Протоколите от гробището, които все още бяха останали при мен, усетих някаква пустота. Така беше и като млад след дипломирането: „А сега какво?“. След излекуването ми от раздвояването на съзнанието нямам дори на кого да разказвам преживяванията си.
Сложих точка на делото на живота си, започнало с прочита на „Балзамо“ от Дюма на тавана в Торино. Сещам се за дядо, за погледа му, вперен в нищото, докато за пореден път призоваваше духа на Мордехай. Благодарение също и на моето дело всички тези Мордехаевци от цял свят бяха на път да изгорят на една величествена и страшна клада. Ами аз? Изпълненият дълг води до някаква меланхолия и тя е по-всеобхватна дори от меланхолията на параход в открито море.
Продължавам да фалшифицирам нотариално саморъчно подписани завещания, продавам по няколко десетки нафори седмично, но Ебютерн спря да ме търси, сигурно ме смята за прекалено стар, да не говорим за ония от армията, където името ми сигурно е изличено дори от паметта на онези, които все още си го спомнят — ако изобщо има такива, нали Сандер лежи парализиран в някоя болница, а Естерхази играе бакара в някой луксозен публичен дом в Лондон.