Не че имам нужда от пари, доста съм посъбрал, но ми е скучно. Имам някакви стомашни смущения и не мога да се утешавам дори с добрата кухня. Правя си бульони вкъщи, а ако ида на ресторант, после цяла нощ не мога да спя. От време на време повръщам. Уринирам по-често от обикновено.
Продължавам да ходя в „Ла Либър Парол“, ала антисемитският гняв на Дрюмон вече не ме ентусиазира. Вече руснаците работят по въпроса за случилото се в гробището в Прага.
Аферата Драйфус продължава да къкри на бавен огън, днес се вдига шум около внезапната поява на статия от някакъв католик драйфусист, и то във вестник, който винаги е бил яростно антидрайфусистки, „Ла Кроа“ (къде са чудните времена, когато „Ла Кроа“ подкрепяше Диана?). Вчера по всички първи страници на вестниците беше публикувана новината за антисемитската демонстрация на площад „Дьо ла Конкорд“. В един хумористичен вестник Каран д’Аш публикува карикатура от две части: на първата се вижда многочленно семейство, седнало симетрично около масата, а главата на семейството предупреждава да не се говори за аферата Драйфус, а под втората пише, че все пак са спорили за нея и се вижда как се карат разгорещено.
Аферата разделя французите и, както може да се прочете тук-там, и целия останал свят. Ще се възобнови ли процесът? Засега Драйфус е още в Кайен. Да си стои там.
Отидох да видя отец Бергамаски, заварих го остарял и немощен. Как иначе: след като аз съм на шестдесет и осем, той трябва да е на осемдесет и пет.
— Тъкмо си мислех да ти се обадя, Симонино — каза ми той. — Връщам се в Италия, за да завърша дните си в един от нашите домове. Премного работих за славата Господня. А ти? Не продължаваш ли да живееш сред прекалено много интриги? Сега изпитвам ужас от интригите. Колко по-честно беше всичко във времената на дядо ти, карбонарите от едната страна, а ние от другата, знаехме кой и къде е врагът. Сега не съм същият като едно време.
Изкуфял е вече. Прегърнах го и си тръгнах.
Снощи минах покрай „Сен Жулиен льо Повър“. Точно до портала седеше едно подобие на човек, един сляп cul-de-jatte193, плешивата му глава беше покрита с лилаво-червени белези, той едва чуто свиреше някаква мелодия с една малка свирка, която беше мушната в едната му ноздра, с другата свистеше приглушено, а устата му се отваряше като на човек, който се дави и се опитва да си поеме въздух.
Не знам защо, но се изплаших. Животът май е лошо нещо.
Не мога да спя добре, сънят ми е неспокоен, сънувам Диана разрошена и бледа.
Често в ранни зори отивам да гледам какво правят събирачите на угарки. Винаги са ме привличали. Още в ранна утрин ги виждаш да обикалят наоколо със смърдящите си чанти, завързани с въже около кръста, и пръчка с метална кука на края, с която уцелват угарките дори и да са под някоя маса. Забавно е да гледаш как в кафенетата на открито сервитьорите ги гонят с ритници и понякога ги мокрят със сифоните за газирана вода.
Много от тях прекарват нощта по бреговете на Сена и там можеш да ги видиш и сутрин седнали на кейовете как чистят още влажния от слюнката тютюн от пепелта или пък как си перат ризите, омазани с тютюнев сок, и после ги чакат да изсъхнат на слънцето, докато продължават работата си. Най-храбрите събират угарки не само от пури, а и от цигари, при тях отделянето на мократа хартия от тютюна е още по-отвратителна задача.
После ги виждаш да клякат на площад „Мобер“ и в околностите му, за да продадат стоката си, и щом припечелят нещичко, влизат в някоя гостилница, за да пият по някоя скоросмъртница.
Гледам живота на другите, за да минава времето. Нали живея като пенсионер или като стар боец.
Странно, но някак си ме обзема нещо като носталгия по евреите. Липсват ми. Още от младостта си започнах да строя моето гробище в Прага, а сега сякаш Головински ми го открадна. Кой знае какво ще направят с него в Москва. Като нищо ще съберат моите протоколи в някакъв сух бюрократичен документ, лишен от първоначалната си атмосфера. Никой няма да иска да го чете, а аз ще съм пропилял живота си да създам едно безцелно свидетелство. Или пък може би само по този начин идеите на моите равини (те все пак си остават моите равини) ще се разпространят по света и ще помогнат за окончателното решение.
Някъде бях чел, че на авеню „Дьо Фландър“, в дъното на един стар двор, има гробище на португалските евреи. От края на седемнайсети век там се издигал хотелът на някой си Камо, който позволил на евреите, повечето от тях германски, да заравят в него мъртъвците си срещу петдесет франка за възрастен и двайсет франка за дете. По-късно хотелът преминал в ръцете на някой си Матар, дерач на кожи, който взел да заравя до евреите останките от конете и воловете, които дерял, поради което евреите протестирали и португалците купили място наблизо, за да ги погребват там, а пък евреите от северните страни намерили друг парцел в Монруж.