В началото на този век гробището било затворено, ала все още може да се влезе в него. Надгробните плочи са двайсетина, някои са с надписи на еврейски, други на френски. Видях една много любопитна плоча с надпис, който гласи следното: „Вишният Бог ме призова на двайсет и третата година от живота ми. Предпочитам да съм тук пред робството. Тук почива Самуел Фернандес Пато, починал на 29 пратил от втората година на единната и неделима Френска република“. Точно така, републиканци, атеисти и евреи.
Мястото е мизерно, но ми помогна да си представя гробището в Прага, което бях виждал само на картинка. Бях добър разказвач, можех да стана човек на изкуството: от съвсем малко следи успях да създам едно магическо място, тъмния и лунен център на всемирния заговор. Защо оставих творението ми да се изплъзне от мен? Можех към него да прибавя още толкова много неща…
Рачковски пак дойде. Каза ми, че отново има нужда от мен. Отвърнах му троснато.
— Не изпълнявате уговорката. Мислех, че сме квит — казах му. — Аз ви дадох никога невиждан материал, а вие си замълчахте за моята клоака. Така че аз трябва да очаквам от вас още нещо. Да не мислите, че един толкова ценен материал е безплатен?
— Вие не изпълнихте уговорката. С документите платихте за мълчанието ми. Сега пък искате и пари. Добре, не споря, за документите ще платя с пари. Следователно за мълчанието ми за клоаката ми дължите още нещо. И освен това, Симонини, хайде да не се пазарим, не е във ваш интерес да ме дразните. Казах ви, че за Франция е много важно bordereau-то да се окаже автентично, но за Русия не е така. Нищо не ми струва да ви хвърля на вестниците да ви разкъсат. Ще прекарате остатъка от живота си в залите на съдилищата. А, да, забравих. За да осветля миналото ви, говорих с отец Бергамаски и с господин Ебютерн, те ми казаха, че сте им представили някой си абат Дала Пикола, чието дело е аферата Таксил. Опитах се да намеря този абат, но явно се е изпарил, както всички онези, които са работели заедно по аферата Таксил в някаква къща в Отьой, освен самия Таксил, който ходи из Париж и също търси този изчезнал абат. Мога да ви обвиня в убийството му.
— Тялото му го няма.
— Тук долу има четири други тела. След като сте сложили в клоаката четири трупа, може да сте изхвърлили другаде още някой.
Бях в ръцете на този мизерник.
— Добре — отстъпих, — какво искате?
— В материала, който дадохте на Головински, има един пасаж, който ми направи силно впечатление, става дума за проекта да се използва метрото, за да се минират големите градове. Но за да му повярват, трябва наистина там долу да избухне някоя бомба.
— И къде, в Лондон ли? Тук още няма метро.
— Но започнаха да го прокопават, вече пробиват тунелите под Сена; на мен не ми трябва да вдигам във въздуха Париж. Достатъчно ми е да рухнат две-три подпори, а още по-добре някой участък от пътната настилка. Нищо и никаква експлозия, която обаче да отекне като заплаха и потвърждение.
— Разбрано. Но аз какво общо имам с това?
— Доколкото знам, вие сте работили с експлозиви и имате подръка експерти. Погледнете на всичко от правилния ъгъл. Според мен всичко би трябвало да стане без инциденти, защото нощем строежът няма охрана. Но да приемем, че по много злощастно стечение на обстоятелствата атентаторът бъде разкрит. Ако е французин, го заплашват само няколко години затвор, ако е руснак обаче ще избухне френско-руска война. Няма как да е някой от моите хора.
За малко да реагирам бурно, как така ще ме кара да върша такива безумия, аз съм кротък човек, пък и на възраст. После се спрях. На какво се дължеше усещането за пустота, което изпитвах седмици наред, ако не на чувството, че вече не съм сред главните действащи лица?
Ако приемех тази задача, излизах отново на предна линия. Помагах да направя моето гробище в Прага по-истинско, да стане по-лесно да се повярва в него повече откогато и да било. Още веднъж сам щях да победя цяла една раса.
— Трябва да поговоря с когото трябва — отвърнах — и ще ви дам отговор след няколко дена.