Детството ми беше изпълнено с дядо, не толкова с баща ми или майка ми. Мразех майка ми, която си беше отишла без предупреждение, баща ми, задето не е бил в състояние да й попречи, Бог, защото е поискал това, и дядо, защото му се струваше в реда на нещата Бог да иска такива работи. Баща ми винаги беше някъде другаде — да основава Италия, казваше той. После пък Италия разоснова него.
Дядо, Джован Батиста Симонини, бивш офицер от пиемонтската армия, която, доколкото си спомням, напуснал по време на Наполеоновите нашествия, когато се записал във войската на Бурбоните във Флоренция, а след като и Тоскана попаднала под контрола на Наполеон, се върнал в Торино като капитан от запаса, за да може да се отдава на озлоблението си колкото му душа иска. Носът му беше пъпчив — когато ме гушкаше, виждах само носа му. И по челото си усещах пръски от слюнката му. Беше онова, което французите наричат ci-devant44, пълен с носталгия по Стария режим, и не се беше примирил с безобразията на Революцията. Не се беше отказал от culottes45 — прасците му още си ги биваше, — закопчани под коляното със златна тока; златни бяха и катарамите на лачените му обувки. Жилетката, сакото и вратовръзката му придаваха малко претенциозен вид. Макар че според правилата за елегантност от едно време би трябвало да носи и напудрена перука, той се беше отказал от нея, защото, казваше, дори ония, дето са яли християни като Робеспиер, са носели напудрени перуки.
Така и не разбрах дали е богат, но не се лишаваше от добрата кухня. От дядо ми и детството ми помня най-вече bagna caöda: глинен съд на печката, а вътре в него първо цвърчи зехтин с аншоа, чесън и масло, а после къкрят ангинарите (те преди това се накисваха в студена вода и лимонов сок — а според някои, но не и според дядо, и в мляко), сурови или печени чушки, бели листа от къдраво зеле, земна круша, много крехък карфиол — или (но те си бяха бедняшка работа) варени зеленчуци, лук, цвекло, картофи или моркови. Обичах да ям, а на дядо му правеше удоволствие да ме гледа как се угоявам (казваше го разнежено) като прасенце.
Дядо ме пръскаше със слюнка и ме учеше на своите крилати мисли:
— Революцията, момчето ми, ни направи роби на една атеистична държава, станахме по-неравни отпреди и братята станаха врагове, всеки е Каин за другия. Не е хубаво да си прекалено свободен, нито пък да имаш всичко необходимо. Предците ни са били по-бедни и по-щастливи, защото са си оставали в досег с природата. Модерните времена ни дадоха парната машина, а тя убива селото, и механичните станове, които взеха работата на толкова много бедняци, пък и не произвеждат платове като едновремешните. Оставен сам на себе си човек е прекалено лош, за да бъде свободен. Малкото свобода, от която се нуждаем, трябва да се гарантира от монарх.
Любимата му тема беше обаче абат Барюел46. Щом се сетя за детството си, пред очите ми се появява абат Барюел — той сякаш живееше вкъщи, нищо че сигурно е бил починал отдавна.
— Виж какво, момченце — чувам да казва дядо, — след като безумието на Революцията разтърси всички нации в Европа, се чу един глас, който разкри, че революцията не е нищо друго освен последния или най-нов епизод от една световна конспирация начело с тамплиерите срещу трона и олтара, или с други думи, срещу краля и по-точно краля на Франция и нашата пресвета майка Църквата… Това беше гласът на абат Барюел, който в края на миналия век написа своите Mémoires pour servir à l’histoire du jacobinisme47…
— Но, дядо, какво общо имат тамплиерите? — питах аз; знаех вече историята наизуст, ала исках да дам възможност на дядо да повтори любимата си история.
— Тамплиерите, момченце, са били могъщ рицарски орден и били изтребени от краля на Франция, за да им вземе имотите, като повечето изгорил на клада. Оцелелите обаче основали таен орден, за да си отмъстят на френския крал. И наистина, щом гилотината отрязала главата на крал Луи, някакъв непознат се качил на подиума, вдигнал главата на нещастника и извикал: „Жак дьо Моле, отмъстен си!“. А Моле бил великият майстор на тамплиерите, който бил изгорен от краля на Ил дьо ла Сите в Париж.
— Ама кога е бил изгорен този Моле?
— През 1314 година.
— Чакай да сметна, дядо, че това са почти петстотин години преди Революцията. Как са се крили тамплиерите през тези петстотин години?
46