На това място дядо всеки път прибираше писмото в ковчежето, а аз питах:
— И какво отговори абат Барюел?
— Не благоволи да ми отговори. Понеже имах обаче някой и друг добър приятел в римската курия, разбрах, че този малодушник се е боял, че като разпространи истината, ще даде ход на истинско изтребление на евреите, а той не бил разположен да предизвика такова нещо, защото смятал, че сред тях някои били невинни. Влияние трябва да са оказали освен това и машинациите на френските евреи от онова време, когато Наполеон реши да се срещне с представители на Великия синедрион, за да получи подкрепата им за своите амбиции — и някой трябва да е дал да се разбере на абата, че не е добре да мъти водата. В същото време Барюел не го стърпяло да си мълчи съвсем и изпратил оригинала на писмото ми на светия папа Пий Седми — а няколко копия и на доста епископи. И нещата не свършили дотук, защото предоставил писмото и на кардинал Феш, тогава примас на Галия, за да запознае с него Наполеон. Направил същото и по отношение началника на парижката полиция. И, казват ми, парижката полиция направила запитване до римската курия относно надеждността ми като свидетел — а пък за беля бях надежден и кардиналите нямало как да го отрекат! В общи линии Барюел хвърлял камъка, но криел ръката, не искал да разбутва гнездото на оси повече, отколкото вече била сторила това книгата му, но докато се правел, че си кротува, разпращал разкритията ми на половината свят. Трябва да имаш предвид, че Барюел бил възпитан от йезуитите, ала след като Луи Петнайсети ги изгонил от Франция, бил ръкоположен за обикновен свещеник и пак станал йезуит, когато Пий Седми възстановил пълната легитимност на ордена. Както знаеш, аз съм ревностен католик и храня дълбоко уважение към всеки с расо, но йезуитът си е йезуит, едно казва и върши друго, а Барюел се държа тъкмо така…
И дядо се изкискваше — през малкото му останали зъби хвърчеше слюнка, — развеселен от намирисващата си на грях дързост.
— Ето, скъпи ми Симонино — заключаваше той, — стар съм, не ми е в природата да бъда глас в пустиня, те като не пожелаха да ме чуят, ще отговарят пред Всемогъщия Отец Бог, а аз поверявам на вас младите факела на истината, понеже сега трижди проклетите евреи стават все по-могъщи, а нашият малодушен суверен Карло Алберто показва все повече снизходителност към тях. Ала заговорът им ще го свали от трона…
— И тук в Торино ли заговорничат? — питах аз.
Дядо се оглеждаше, сякаш някой го подслушва, а сенките на залеза затъмняваха стаята.
— Тук и навсякъде — отвръщаше той. — Проклето племе са, а в техния Талмуд пише, както твърдят прочелите го, че евреите трябва да проклинат християните по три пъти дневно и да молят Бог да ги изтреби и унищожи, а срещне ли някой от тях християнин в близост до пропаст, е длъжен да го бутне в нея. Знаеш ли защо се казваш Симонино? Пожелах родителите ти да те кръстят така в памет на свети Симонино, дете мъченик от петнайсети век, века на събора в Тренто, евреите го отвлекли, убили го и го накълцали на парчета, разбира се, за да употребят кръвта му за техните си ритуали.
„Ако не си добро дете и не заспиш веднага, тази нощ при теб ще дойде страшният Мордехай“. Така ме плаши дядо. А аз не мога да заспя в таванската си стаичка, напрягам слух при всяко проскърцване на старата къща, струва ми се, че чувам стъпките на страшния старец по тясната дървена стълба, идва да ме вземе и да ме замъкне в пъклената си дупка, където ще ме кара да ям маца, замесена с кръвта на деца мъченици. Нещо май бъркам с разказите на мама Тереза, старата слугиня, която е откърмила баща ми и още се влачи по пантофи из къщата, чувам Мордехай да фъфли и да мляска: „Уф, уф, на християнчета ми мирише“.
Вече съм на почти четиринайсет и няколко пъти се изкушавам да вляза в гетото, което вече се е проточило като лига отвъд границите си, нали в Пиемонт много ограничения са на път да изчезнат. Може би докато обикалям почти по границите на този забранен свят срещам също и евреи, ала съм чувал да казват, че мнозина са изоставили вековното си характерно облекло. Предрешват се, предрешват се те, казва дядо, разминаваме се с тях, без да знаем дори. И така, докато обикалям около границите, срещам едно момиче с черна коса, което всяка сутрин минава през площад „Карлина“ и носи в един дюкян наблизо незнайно каква кошница, покрита с кърпа. Погледът пламенен, очите й кадифени, кожата смугла… Не е възможно да е еврейка, не може онези бащи, които дядо описва с лица като на хищни птици и отровни очи, да са създали жени като тази. И все пак тя явно излиза от гетото.