Дядо не почина, макар да беше на повече от осемдесет, ала с дни се затвори в гневно мълчание неясно дали защото французите и папистите бяха убили сина му, или защото синът му най-безотговорно се бе опитал да ги предизвика, заради всички патриоти накуп, дето го бяха развалили. От време на време издаваше загадъчни стонове, намеквайки вероятно за вината на евреите за събитията, които разтърсваха Италия така, както петдесет години преди това бяха разпердушинили Франция.
Сякаш за да не престана да си спомням за татко, прекарвам дълги часове на тавана с романите му, чета дошлия по пощата „Жозеф Балзамо“ от Александър Дюма, понеже той вече не може да го прочете.
Както знаят всички, в тази знаменита книга се разказва за приключенията на Калиостро и как е замислил цялата работа с огърлицата на кралицата, като с един замах разсипал морално и финансово кардинал дьо Роан, компрометирал кралицата и направил за смях целия двор до такава степен, че според мнозина мошеничеството му допринесло за подкопаването на престижа на монархическата институция и подготвило дискредитацията й, довела до революцията от 89-а.
Ала Дюма стига по-далеч и вижда в Калиостро, или Жозеф Балзамо, човека, организирал не мошеничество, а истински политически заговор, над който е надвиснала сянката на световното масонство.
Бях като омагьосан от ouverture58: Фон: Mont Tonerre, Гърмящия връх. На левия бряг на Рейн, на няколко левги от Вормс, се редят едно след друго мрачни възвишения — Кралското кресло, Ястребовата скала, Змийски връх и Гърмящият връх, най-високият от всички. На 6 май 1770 година (почти двайсет години преди да избухне съдбовната Революция), докато слънцето залязва над островърхата камбанария на катедралата на Страсбург и тя почти го разполовява на две огнени полукълба, някакъв Непознат пристига от Майнц и изкачва склоновете на това възвишение, като по едно време се налага да остави коня си. Изневиделица е заловен от някакви маскирани същества, които му завързват очите и го водят на една поляна, където го чакат триста призрака, увити в покрови и въоръжени с мечове. Призраците го подлагат на подробен разпит.
Какво искаш? Да видя светлината. Готов ли си да се закълнеш? И така започват изпитание след изпитание, например карат го да пие от кръвта на току-що убит предател, да стреля в главата си, за да докаже колко е послушен, и какви ли не подобни глупости, напомнящи за долнопробни масонски ритуали, добре познати на читателите на Дюма, докато най-накрая пътникът не слага край на всичко това, като се обръща високомерно към сбирщината и обяснява, че познава всички масонски ритуали и номера, така че да престанат да разиграват целия този театър, и че стои доста по-нависоко от тях и е по Божие право начело на всички масони по света.
След което призовава членовете на масонските ложи в Стокхолм, Лондон, Ню Йорк, Цюрих, Мадрид, Варшава и разни азиатски страни, които, разбира се, вече се били стекли на Планината на Гърма, да го признаят за свой повелител.
Защо са се събрали масоните от целия свят? Непознатият обяснява: поискал желязна ръка, огнен меч и диамантената везна, за да изгони Нечистия от земята, тоест да унизи и унищожи двата големи врага на човечеството, трона и олтара (дядо ми казваше, че девизът на гнусния Волтер бил écrasez l’infâme59). Непознатият припомня, че подобно на всеки добър спиритист по онова време, бил на не знам колко си хиляди години, бил от поколението преди Мойсей и може би преди Ашурбанипал, бил дошъл от Изтока да възвести, че часът е настъпил. Народите се строявали в огромна фаланга, която марширува безспир към светлината, а начело им е Франция. Бил взел в ръце истинския факел на този марш и щял да опожари света с огън и нова светлина. Във Франция царувал стар и покварен владетел, на когото му оставало още съвсем малко живот. Макар че един от множеството — прочутият физиономист Лаватер — се опитва да каже, че лицата на двамата млади наследници (бъдещия Луи Шестнайсети и жена му Мария-Антоанета) издават добър и благ нрав, Непознатият (в когото читателите вероятно са разпознали Жозеф Балзамо, който в книгата на Дюма още не е назован) припомня, че не бива да си играят на някаква си там човешка милост, когато става дума за напредъка на факела на прогреса. След най-много двайсетина години френската монархия трябвало да бъде изтрита от лицето на земята.