Излязох и завих по улица „Сотон“, като се опитвах да не се бавя пред бирарията, откъдето още от ранна сутрин се разнасяха грубиянските гласища на пропадналите жени.
Площад „Мобер“ вече не е царството на чудесата, каквото беше, когато пристигнах преди трийсет и пет години, тогава гъмжеше от търговци на рециклиран тютюн, онзи едрият, получен от угарките от пури и от остатъците от съдържанието на лули, и също ситният, дето се получава от фасовете на цигарите, едрият по един франк и двайсет сантима, ситният по един франк и петдесет до един франк и шестдесет либрата (нищо, че тази индустрия не е особено рентабилна и от нея не се печели много, нали работливите преработвачи на тютюн не знаят къде ще прекарат нощта, след като похарчат по-голямата част от печалбата си в някоя гостилница), от гавази, дето след като са лентяйствали до поне два следобед и са пафкали цигари, подпрени на някоя стена като най-достопочтени пенсионери, с падането на мрака се задействат подобно на овчарски кучета, от крадци, на които не им остава нищо друго, освен да се обират един друг, защото нито един буржоа (освен някой развейпрах, домъкнал се от покрайнините) не би посмял да прекоси този площад, а и аз щях да съм удобна плячка, ако не крачех по военному, размахал бастуна — пък и местните джебчии ме познаваха, сегиз-тогиз ме поздравяваха, обръщаха се към мен с „капитане“, за тях по някакъв начин си бях част от блатото им, гарван гарвану око не вади — и проститутки с повехнали прелести, защото ако бяха все още привлекателни, щяха да си работят в brasseries à femmes, но сега се предлагаха само на амбулантните търговци, на измамниците и на зловонните продавачи на тютюн втора ръка — ала видеха ли спретнато облечен господин с добре изчеткан цилиндър, можеха и да се осмелят да го докоснат леко, да го хванат за лакътя и да му дойдат толкова близо, че да ти замирише на ужасния им евтин парфюм, примесен с потта им — а това би било прекалено неприятно (не исках да ми се присънват нощем) — тъй че видех ли да се насочва някоя, започвах да въртя бастуна като вятърна мелница, като по този начин си създавах неприкосновено пространство около мен, те мигом разбираха това, нали са свикнали да ги командват, и се подчиняваха на бастуна.
И, най-после, сред тълпата се суетяха шпионите на префектурата на полицията, които по тези места набираха своите mouchards, или доносници, или пък събираха оттук-оттам сведения за подготвяни безобразия, за тях дочуваха, ако някой шептеше на друг и повишеше непредпазливо глас, убеден, че врявата наоколо ще сподави гласа му. Но си личаха от пръв поглед заради прекалено очебийния си вид на кандидати за бесилото. Истинският обесник не прилича на обесник. Само те.
Сега през площада минават дори трамваи и престъпниците не се чувстват много уютно там, макар че ако знаеш да ги разпознаваш, тия дето ти трябват пак са налице, облегнати на някой ъгъл, на прага на „Кафе Метр Албер“ или в някоя от околните улички. Но откакто от всеки ъгъл в далечината взе да се издига онази острилка, наречена Айфелова кула, Париж общо взето не е като едно време.
Хайде стига, не съм сантиментален, има други места, където мога да си взема каквото ми трябва. Вчера сутринта ми трябваше месо и сирене и площад „Мобер“ все още ставаше за целта. Купих си сирене и като минавах пред обичайната месарница, забелязах, че е отворена.
— Как така е отворено във вторник — попитах, щом влязох.
— Ама днес е сряда, капитане! — отговаря ми оня и се смее. Извиних се смутен от напредването на старостта, от която ми отслабва паметта, избрах си месо и платих, без дори да намекна да ми направят отстъпка, което е единственият начин да накараш търговците да те уважават.
Зачудих се кой ден е все пак и се прибрах. Реших да си махна мустаците и брадата, както правя, когато съм сам, и влязох в спалнята. Едва тогава се стреснах, че нещо не е някак в ред: на закачалката до скрина висеше някаква дреха, несъмнено свещеническо расо. Приближих се и видях, че върху полицата на скрина има кестенява, почти русолява перука.
Тъкмо се питах на кой ли окаян комедиант съм давал подслон предходните дни и осъзнах, че и аз самият съм маскиран, защото брадата и мустаците ми не бяха мои. Значи беше човек, който веднъж се предрешваше като възрастен господин, а друг път като духовник, така ли? Как така обаче не помнех нищо за тази моя втора природа? Или пък по някаква причина (може би за да избягам от заповед за арест) се предрешвах с брада и мустаци, но същевременно оказвах гостоприемство в дома си на човек, който пък се преобличаше като абат? И ако този фалшив абат, защото истински абат не би си сложил перука, живееше с мен, къде спеше, като се вземе предвид, че вкъщи имаше само едно легло? Или не живееше вкъщи, а по някаква причина беше потърсил убежище при мен предишния ден, беше свалил дегизировката си и бе отишъл Бог знае къде да прави Бог знае какво?