Дончо Цончев
Празник без подарък
В едно малко село край Плевен, в две съседни къщи, на един и същ ден се родиха момчета. Едното кръстиха Бойко, а другото — Цветан. Те започнаха да растат заедно и като махнем това, че Бойко беше рус, а Цветан — черен, всичко им беше еднакво. Чергите, зеленчуците, овошките. Пуйките, овцете, кокошките. Близката, зеленикавожълта, прекрасна река Осъм и безкрайният син въздух над тях.
Всъщност водата на Осъма и небето над нея бяха най-хубавите неща в детството на момчетата, те бяха и най-големите. За селото казахме вече, къщите и хората около тях също не представляваха кой знае какво. Етаж с гредоред до кирпичена плевня, керемидите на тополови летви, а дворът — декар и нещо. Тоест места за тихо съществуване и буйни мечти.
Водата на Осъма се оглеждаше в тъмните очи на Цветан, пътуваше през тях между примамливото и незнайното — свободното време той си прекарваше около нея. По-късно никой не се изненада, че стана хидроинженер.
Бойко лежеше по гръб и сините му очи приличаха на две капки от небето. Той после стана военен летец.
Разбира се, през тези четиридесет години от деня, в който се бяха родили, минаха още много и много неща. Тази вечер, на срещата по случай рождения ден на двамата, те щяха да се разпитват отново за тях, да ги обсъждат с доверие и спокойно — до сутринта. И щяха да стигнат, разбира се, до вечния спор за ползата от професиите на двамата. Това си беше неизбежната тема. Впрочем „спор“ не е най-подходящата дума, тъй като Цветан непрекъснато обвиняваше Бойко, че всъщност той само харчи най-скъпо гориво в небето и резултатът от всичко това са само белите прави линии на дима. Нищо полезно за хората.
— Война сега няма. Няма и да има, да се надяваме. Ти ще се пенсионираш ей тъй, без нищо реално да си направил за някого. Това е истинското положение, брат.
Цветан беше убедителен. Та той си беше и прав. Особено ако прибавим това, че в неговото трудово досие фигурираха досега три язовира и една от най-големите хидроцентрали в България.
Майорът мълчеше. Усмихваше се, понякога поклащаше глава и казваше без горещене:
— Абе, то не се знае.
Не се знаеше какво не се знае, Цветан буйно стигаше до въпроса, кой какво е направил фактически, и Бойко се чувствуваше бит.
— Външно съм бит — казваше той.
— Какво значи „външно, външно“? Като кажеш това „външно“!
— Не значи вътрешно.
Още от обед Бойко си спомняше всичко това, от време на време се усмихваше и предварително си подготвяше реплики за довечера.
С мисъл за вечерта беше и Цветан, но при него нещата изведнъж се развиха неочаквано лошо. Главният водопровод на София се беше прекъснал и един джип тутакси го закара на мястото. Тоест на километър и нещо от склона, претърпял свличането, тъй като в точката на самата авария трудно би стигнало и муле.
„Хубав подарък за днес“ — помисли Цветан, когато (след половинчасово катерене) се изправи над мястото. Хиляди тонове пръст, глина и раздробени скали бяха се свлекли. Загледан в бликащите води, той си представи как стоманените тръби са се скъсали като памучни нишки и — за кой ли път — усети респекта пред неизмеримото могъщество на земята.
Нямаше какво да се направи — Цветан не се опита да излъже дори журналистите. Нямаше откъде да дойдат машини-копачки, нямаше как да се докарат тръбите, бетонът, желязото.
— Но ние оставаме без вода! — повтаряше младата, пълничка журналистка от „Поглед“. — Половината София без вода, вие представяте ли си го това?
— И аз съм София, девойче. И аз имам нужда от вода, не бойте се. И съм си го представял много пъти, още на вашата възраст. Още, когато вие…
Другите журналисти и специалисти оглеждаха почти отвесния скат, непристъпните зъбери наоколо и първите им информации създадоха паника. След час пристигнаха от телевизията, после от министерството, от комитета — късно следобед по козите пътеки около мястото на аварията шаваха и стърчаха стотици хора. Фактори, отговорници, коментатори. Информатори, оператори, интерпретатори. Туристи, овчари и тъй нататък до най-обикновените сеирджии.
Паниката растеше естествено и с основание. Безкрайните въпроси — както става обикновено — я увеличаваха. Младата, топчеста журналистка не се отлъчваше от Цветан — искаше на всяка цена да разбере как все пак ще се оправят нещата и кога, тъй като мястото тука е „толкова ужасно“.
— Мястото тук е прекрасно, моето момиче — каза Цветан. — Вижте каква великолепна природа.
— О, да — каза момичето. — Но аз не виждам откъде ще може да дойде някаква помощ. Просто не виждам откъде!
— От небето — каза Цветан с раздразнение, макар че момичето беше еталон за неговия класически вкус.