Николай Райнов
Празник
Когато настъпи празникът, животните се събраха на приказка и всяко почна да се хвали, че е по-работливо от другите.
Къртът каза:
— Моята работа е мъчна: аз съм орач. Ако не разоравам земята, нищо не би родила.
Бобърът му се подигра:
— Ти ли си орач, кърте? От много дълбока оран си ослепял, та не виждаш, че и дето не си орал, пак растат билки и треви.
— Добре де. А ти какъв си?
— Аз съм строител. Ти мене гледай! Къщи правя. Правя ги дори и в реката.
Тогава се обади бръмбарът:
— Бива ви и двамата. Ти, кърте, ореш земята, колкото ти трябва да си направиш дупка — и да има откъде да избягаш, ако те подгонят. А ти, бобре, не правиш къщи, но прости колиби. И ги сглобяваш нощем, за да те не види никой как прегризваш людските дръвчета.
— А ти пък що правиш?
— Вашата работа е нищо. То е робска работа. А пък аз съм свирач. Ако не веселях със своите песни животните, всички биха измрели от досада.
— Де, де! Много се надигаш! — каза паякът. — Какви песни свириш, като си свирач? Все една и съща: „Зън-зън, зън-зън.“ Песен ли е това? Сякаш селяк си остри косата.
— Хубаво. Ами ти?
— Аз ли? Аз не си губя времето в леност като тебе, а цял ден тъка. Няма по-сръчен тъкач от мене. По цялата гора ще видиш мои мрежи да висят.
— Хайде де! — викна лисицата. — Не се надувай толкова! Що тъчеш? Мрежи, в които ловиш мухи, за да им изпиеш кръвта. Ти не си тъкач, а разбойник. Това ли ти е хвалбата?
— Това е. Ами ти с какво ще се похвалиш?
— Аз няма да се хваля — отвърна лисицата. — Мене ме всеки знае, че съм проста метачка. Мета с опашката си гората и полето. Но ги мета добре. По-харно е да си честен метач, отколкото тъкач-разбойник.
В това време подскочи свраката и рече:
— Ти ли, Кума-лисо? Ти ли си метачка? Я си кажи, че метеш кокошарниците! Често са те виждали, че омиташ по две-три кокошки. Мене ако питаш, аз не се гордея, макар че върша много по-важна работа от твоята.
— Бре, бре, бре! — извикаха животните наоколо. — Каква ли е пък тая важна работа, що я върши свраката?
— Каква ли е? Ще ви кажа — рече свраката и си протегна гордо шията, за да изгледа другите отгоре. — Аз меря земята. Меря я със скокове. Това правя аз. Разбрахте ли?
— Мериш я, но защо ти е да я мериш? — запита лисицата. — Земята е измерена. Който я е направил, той я знае — и колко е дълга, и колко е широка.
— Защо ли? Да ви кажа и това. Пролетта върви след мене и сее цветя. Сее цветя и трева там, дето й отмеря аз. Разбрахте ли? Дето й отмеря земя, там посява трева и цветя.
От блатото изскочи едра жаба, загледа свраката с опулени очи и крекна:
— Сврако, сврако, да се сврачиш! Глупава птицо, и ти ли взе да се надуваш? И без тебе растат цветя. И на неотмерено място никне трева. Ти си скокла и кресла. Бива те само да се хвалиш.
— А тебе пък за що те бива? — кресна ядосано свраката.
Жабата я изгледа през едрите очила, понамръщи се и каза:
— Всеки знае за що ме бива. Аз съм водолазка.
Но папунякът се напери и рече:
— Каква ти водолазка? Ти цял ден киснеш в блатната тиня и вониш на мочур. Водата е над гърба ти, а ти не знаеш що е вода. Какво си се ококорила такава? Мигар те не знам коя си?
— Ти пък кой си, като се перчиш толкова?
— Аз ли? — рече папунякът. — Аз съм индианец. Не ми ли виждаш короната от пера на главата? Аз съм главатар.
— Главатар ли рече? Чий главатар си?
— Главатар на птиците. Всички слушат мене.
Тогава се приближи кълвачът и рече от дебелото стъбло, на което бе кацнал:
— И ти се много перчиш, побратиме! Я млъкни, че ставаш за смях! Кому си главатар? На врабците ли? Та и те дори бягат от тебе! По-добре си мълчи!
— Ами ти защо не мълчиш, а се обаждаш?
— Мене ме остави! Аз не се гордея, а само работя.
— Ти ли бе? И ти ли приказваш за работа? Що работиш? Кажи да чуем.
— Кова. Криво ме наричат „кълвач“: аз съм ковач.
— Е, като си ковач, коне ли подковаваш, или ковеш клинци?
— Вие не разбирате от ковачество. Аз съм ковач на дървесните кори. Ако ги не накова и закрепя, всички ще изпадат и дървесата ще изсъхнат до едно.
В тоя миг прелетя осата, изсъска над главата на кълвача и каза:
— Не си ковач ти, не си! Ти си цепач и пробивач. Никак не те е грижа тебе за кората на дърветата, ами само търсиш червейчета и гъсеници. От лакомия ще се пръснеш някой ден: помни ми думата!
Кълвачът се ядоса. Дебелият му клюн се разтрепера.
— Що? — викна той. — Аз ли ще се пръсна?
— Ти! Ти, ами кой?
— А ти пък що правиш, та си засъскала такава? Не те ли виждат всички? Като луда се щураш по цял ден. Обираш на пчелите меда, а другите наричаш лакоми.
— Аз съм лекарка. Щом цръкна под кожата на човека лекарство, не го хваща ни сипаница, ни друга болест. Мнозина съм изцерила.