— Ба! — обади се пепелянката. — Ти не лекуваш, а насаждаш пришки и отоци. Аз давам цяр на всичко живо, защото съм аптекарка.
Мухата долетя, изви се над един трън, кацна и почна да бръмчи.
— Защо лъжеш света, пепелянке? — рече тя гневно. — Твоят лек не цери от болест, а от живот.
— Ти пък, досадна мухо, защо се обаждаш? Кому ли си полезна. И сама не знаеш защо живееш.
— Ех, не можем всички да се припичаме цял ден на слънце като тебе. Аз си имам занаят. С него се прехранвам.
— Какъв ти е занаятът?
— Печатарство.
— Добра печатарка си ти — рече глухо бухалът, като се изкашля. — Ти отпечатваш само точки и ги слагаш тъкмо там, дето не им е мястото, и това било работа!
— А ти, бухльо, каква работа вършиш?
— Моята работа е най-трудна. Аз съм нощен пазач на горите. Толкова гори трябва да обикалям — и то нощем, когато вие всички спите! Лесно ли е то!
— А защо ги обикаляш?
— За да видя дали всички животни са се настанили, както е редно, и да не би някой да им напакости. Такава е моята работа.
— Стига си бухал, бухльо! — изцъртя прилепът. — Всяка нощ те виждам що правиш. Ти гледаш само мишките, водните плъхове, невестулките и зайчетата. И се грижиш да ги настаниш на топло — в корема си.
— Заповядано ми е да наказвам пакостниците. Такава ми е работата. Трябва да има ред. Но ти пък защо се обаждаш? Кажи ми: що правиш? Никой не те е видял да се заловиш за работа.
— Аз съм прост работник. Сновач.
— Сновач ли? — запита любопитно заекът. — Че къде ти е преждата, що си насновал? Ти сновеш мрачини, които заранта скосява.
— Ами ти?
— Не обичам да се хваля, па нямам и време. Аз си гледам градинарството. Моята работа не е лека.
— Какво ти градинарство? — рече с дебел глас костенурката. — Ти олющваш кората на младоците и те изсъхват. Изяждаш зелките още когато са дребни. Бива те наистина за градинар! Омръзна ми да ви слушам всички как се хвалите. Край нямат хвалбите ви. Моята работа е най-тежка: смазала съм се от работа.
— Че каква е пък твоята работа?
— Аз съм носачка. Цяла къща нося на гърба си.
— Носиш, жълво, но не къща, а проста коруба, в която живееш само ти.
Додето животните се препираха, денят се мина, мръкна се, дойде полунощ, а после почна да се зазорява. Те се още препираха кое е най-работливо от всички.
Високо над тях, по-високо и от най-високия планински връх, летеше орелът. Студено му беше във висините, но той чертаеше кръгове и гледаше към огромното изгряващо слънце.
Той не видя животните, макар че беше далновиден, и не чу самохвалствата им.
Очите му бяха втренчени в слънцето и той му рече:
— Добро утро, брате мой! Дано днешният ден излезе по-добър от вчерашния!