— Една от новите ни „играчки“ — обясни той. — Не можахме да пуснем всички разновидности преди Коледа. Тази ще бъде в търговската мрежа за Деня на президента.
— Изпробвана ли е? Не бива да повредим диска.
— Лично аз съм го разработвал. Истинско бижу е. — Пъхна диска в прореза и попита: — Разрешаваш ли?
— Да. Дано да открием нещо важно.
Двайсета глава
Записът представляваше видео дневник; съдържанието му потресе Ив. Ден по ден бяха пресъздадени събитията, случили се за година в живота на един мъж, когато този живот внезапно е започнал да се разпада.
Навярно Майра би нарекла дневника вик за помощ.
Саймън много пъти споменаваше майка си — неговата голяма любов, която ту сквернословеше, ту възхваляваше.
За него тя бе ту уличница, ту светица.
Ала на края на живота си със сигурност се беше превърнала за сина си в бреме, което той не се опитваше да избегне, но не проумяваше.
Всяка Коледа тя беше увивала в пъстра хартия кутийката с гривната, върху която бяха гравирани думите „Моята най-голяма любов“ и която беше купила за съпруга си. Поставяла я беше под елхата като подарък за човека, който беше изоставил нея и невръстното й момче. И всяка Коледа беше обещавала на сина си, че на следващата сутрин ще завари баща си у дома.
Дълго време Саймън й беше вярвал.
И още по-дълго се беше примирявал с фантазиите й.
Докато преди година, точно на Бъдни вечер, беше счупил кутията, веднъж завинаги унищожавайки илюзиите на жената, която обичаше, заличавайки спомена за мъжа, който се беше подиграл с нея.
А тя се беше обесила с красивата гирлянда, с която синът й беше украсил коледната елха.
— Тъжна история — промълви Рурк. — Домъчня ми за Саймън.
— Нещастното му детство не е оправдание за това, че е изнасилвал и убивал хора.
— Права си, но все пак оказва влияние. Израстваме по различен начин, всеки от нас избира как да живее.
— И всеки от нас е отговорен за избора, който е направил. — Ив извади пликче за веществени доказателства и го отвори. Съпругът й се поколеба, извади диска от портативния компютър и го пусна в пликчето.
Тя се свърза по комуникатора с Макнаб, който побърза да рапортува:
— Още не сме открили убежището му, лейтенант. Намерих бащата. Преди трийсетина години се е изселил на станция „Нексус“, оженил се е повторно, има две деца и дори внучета. Имам пълна информация, ако желаете да разговарят с него.
— Няма смисъл — промърмори тя. — В апартамента на Саймън открих диск с видео дневника му, който „метачите“ не са успели да намерят. Ще го изпратя в отдела за електронна обработка на информацията. Моля те, отиди в управлението и прехвърли видео дневника във файла на Саймън. С това работата ти за днес приключва. Същото се отнася и за Пийбоди. Необходимо е непрекъснато да поддържате връзка с мен, докато престъпникът е на свобода.
— Слушам, лейтенант. Сигурен съм, че той много скоро ще напусне скривалището си и тогава ще го заловим.
— Точно така. Върви да се приготвиш за празника, Макнаб. Дано Дядо Коледа донесе на всички ни онова, което сме си пожелали.
Рурк замислено я наблюдаваше; след миг промълви:
— Престани да се самообвиняваш за смъртта на онези хора, Ив. Отпусни се…
— Тази нощ Саймън ще нападне следващата си жертва — прекъсна го Ив. — И само той знае кого е набелязал. — Обърна се, огледа съдържанието на гардероба и допълни: — Погледни — дрехите му са подредени по цвят и предназначение. Изглежда по-вманиачен дори от теб.
— Не съм вманиачен, просто обичам реда…
— Който трудно се поддържа, особено ако притежаваш двеста черни копринени ризи. Не дай, боже, да облечеш онази, която не трябва и да подрониш реномето си на един от най-елегантните мъже на планетата.
— Да разбирам ли, че не си ми купила черна копринена риза като подарък за Коледа?
Тя се намръщи.
— Мисля, че се поизложих с подаръка ти. Съвсем наскоро Фийни ми обясни, че трябва да купиш няколко предмета на брачния си партньор. А пък аз съм ти взела само един подарък.
— Ще ми подскажеш ли какво си ми приготвила? — закачливо попита Рурк.
— Няма, защото ако ти подскажа, ще се досетиш и ще ми развали удоволствието. По-добре напрегни ума си и ми помогни с разрешаването на една загадка. Погледни — всички ризи и панталони в този край са бели, кремави, бежови. Следват дрехи в синьо и зелено. Тук има празни закачалки, после идват облекла в кафяво, сиво и черно. Според теб кой цвят липсва?
— Червеният.
— Точно така. Може би е носел червено само в специални случаи. Имал е резервен костюм и е дошъл да го вземе, а колегите „метачи“ изобщо не са забелязали тази подробност. Взел е и бижутата, които е смятал да „подари“ на следващите си жертви. Но къде ли ги е скрил? Къде ли е убежището му? — Тя закрачи из статията. — Знаел е, че повече не ще има достъп до апартамента си. Рискувал е да се върне, защото не би могъл да „довърши работата си“ без инструментите и без костюма си. Убедена съм, че след като е толкова педантичен и умен, положително е подготвил скривалището си в случай на нужда.