— Шотландски костюми — машинално я поправи Рурк. — Това са шотландски гайдари.
— Добре, де, не е толкова важно. Важното е, че всички са тук, с изключение на „подаръка“ за петата жертва. Взел го е със себе си. — Тя се изправи и продължи: — Изкъпал се е без да бърза, облякъл е червения костюм, поставил е приспособленията си в проклетата кутия с панделката и е отишъл да свърши отвратителното си дело. Но със сигурност ще се върне тук.
— Ще го изчакаме.
Изкушаваше се да се съгласи. Никога не би го признала, но жадуваше сама да залови изверга, да види изражението му в този миг. Да ликува, задето е победила не само него, но и другия си Аз, с който се сблъскваше в кошмарите си.
— Ще се обадя в управлението и ще рапортувам какво съм открила. После ще възложа задачи на онези полицаи, които са имали нещастието да бъдат дежурни тази нощ. Едни ще наблюдават сградата отвън, други ще чакат симпатичния Саймън в апартамента. След около час всички ще бъдат по местата си, а ние с теб ще се приберем у дома.
— Признай, че не искаш да повериш залавянето му на свой колега, Ив.
— Прав си. Може би точно поради това трябва да се откажа. Пък и… — Обърна се към него, припомняйки си думите на Майра. — Имам право на личен живот, на щастието, което намерих заедно с теб.
— Тогава побързай. — Той помилва страната й. — Жадувам да се приберем у дома.
Пийбоди привърши с досадната канцеларска работа и тежко въздъхна, защото внезапно почувства самосъжаление. Дочу шум откъм вратата, обърна се и видя Макнаб.
— Какво има?
— Ами… реших да ти напомня, че Далас ни освободи за тази вечер.
— Ще си тръгна, когато приключа работата си.
Младежът лукаво се усмихна.
— Доколкото виждам, свършила си всичко. Навярно имаш среща с онзи мазник.
— Ама че си невеж, Макнаб. Не мога да прекарам Бъдни вечер с човек, с когото съм излизала само веднъж. „Освен това Чарлс беше предварително ангажиран“ — мислено добави тя.
— Семейството ти не живее в Ню Йорк, нали?
— Не. — Пийбоди се престори, че търси нещо в чекмеджето си, очаквайки Макнаб да си отиде.
— Не можа ли да отидеш у дома за Коледа, а?
— Тази година се разминах с отпуската.
— Аз също. Проклетият убиец обърка всичките ми планове, престанах да излизам и живея като монах. Тази вечер и аз съм самотен. — Небрежно пъхна ръце в джобовете си и подхвърли: — Какво ще кажеш да сключим примирие, нещо като коледен мораториум?
— Не водя война с теб. — Тя се обърна да вземе униформената си куртка.
— Изглеждаш малко… посърнала.
— Както знаеш, днес имахме доста работа.
— Слушай, ако нямаш среща с господин Мазников, защо да не прекараш Бъдни вечер с колега? На такъв празник никой не бива да бъде сам. Ще те заведа на вечеря, ще пийнем по нещо — аз черпя.
Пийбоди бавно закопчаваше куртката си и се питаше кое е по-неприятно: да прекара вечерта сама или в компанията на Макнаб. Нито едната, нито другата възможност й изглеждаха особено привлекателни, накрая реши да предпочете по-малкото зло.
— Не си ми достатъчно симпатичен, че да ти разреша да ме черпиш. — Вдигна поглед и сви рамене. — Ще дойда с теб, но ще платя моята сметка.
— Дадено — ухили се Макнаб.
Пийбоди не беше очаквала да прекара приятно вечерта, но след два коктейла „Сейнт Ник“ откри, че не се чувства тъжна. Поне щеше да убие няколко часа в разговор на служебни теми.
Тя нерешително оглеждаше апетитните хапки с пилешко, защото знаеше, че са фатални за диетата й.
— Как е възможно да се тъпчеш така? — обърна се към Макнаб, докато завистливо го наблюдаваше как унищожава двойна пица, гарнирана с кашкавал, шунка, сирене, аншоа и какво ли още не. — Би трябвало да си истински дебелак.
— Навярно се дължи на ускорената ми обмяна на веществата — обясни с пълна уста младежът. — Искаш ли пица?
Тя знаеше, че трябва да откаже, иначе щеше да загуби битката и отново да натрупа излишни килограми. Все пак си отряза едно парче и всяка хапка й се струваше божествена.
— Сдобрихте ли се с Далас? — ненадейно подхвърли Макнаб.
Пийбоди преглътна и намръщено го изгледа.
— Откъде знаеш, че сме се скарали? Тя ли ти каза?
— Миличка, аз съм детектив. Нищо не убягва от погледа ми.
След двата изпити коктейла езикът на Пийбоди се беше поразвързал, достатъчно че да признае: