„Браво!“ — помисли си Ив и развеселено се втренчи в червенокосата, която скочи на крака, тръсна глава да проясни съзнанието си и забълва нецензурни ругатни.
Помисли си, че именно това е нейният Ню Йорк и със съжаление зави по сравнително по-спокойното Седмо авеню, към търговската част на града. Изгаряше от нетърпение отново да се залови за истинската си работа. Седмиците на принудително бездействие я бяха изнервили, чувстваше се безполезна. Настоя да се подложи на теста, задължителен за всички полицаи, които са убили човек. Този път едва се размина с провала, но все пак успя да се справи и седмица преди да изтече отпуската й по болест, побърза да се яви на работа. Помисли си, че щастието й ще бъде пълно, ако успее да убеди командир Уитни да й разреши да се включи в полицейските акции.
От радиото се разнесе гласът на диспечера и тя машинално се заслуша; трябваше да бъде в управлението едва след три часа.
До всички полицейски коли, намиращи се в района. Имаме съобщение за 1222 на Седмо авеню №6843, апартамент 18Б. Обръщайте се към управителя на сградата в апартамент 2А. До всички коли…
Ив се включи на полицейската радиовълна преди колегата й да повтори съобщението:
— Диспечер, тук лейтенант Ив Далас. Намирам се на около две минути път от Седмо авеню. Отправям се незабавно към посочения адрес.
Прието, лейтенант Далас. Щом се озовете там, рапортувайте за положението.
— Слушам. Край на съобщението.
Паркира колата до тротоара и вдигна поглед към високата сива сграда. Няколко прозореца бяха осветени, но на осемнайсети етаж цареше мрак. Кодът „1222“ означаваше, че в полицията е постъпил анонимен сигнал за семейна свада.
Ив слезе от автомобила и машинално докосна оръжието си. Не се притесняваше, че денят й започва с неприятности, но като всяко ченге изпитваше ужас от семейните скандали.
От опит знаеше, че оскърбеният съпруг или вбесената съпруга неизменно насочват гнева си към невинния полицай, който се опитва да им попречи да се унищожат взаимно заради неплатения наем.
Фактът, че доброволно се беше заела с неприятната задача, показваше доколко е отегчена от досадната писмена работа, с която я беше затрупал Уитни.
Изтича нагоре по стъпалата и позвъни на вратата на апартамент 2А.
Управителят попита кой е, по вътрешния домофон, сетне предпазливо открехна вратата и впери в новодошлата изцъклените си очички. Младата жена му показа значката си и попита:
— Вие ли съобщихте за скандала?
— Не. Ченгетата ми се обадиха. Нищичко не знам.
— Като те гледам, друго и не очаквам — промърмори Ив. От него лъхаше на мръсно спално бельо и кой знае защо — на мухлясало сирене. — Ще отключиш ли апартамент 18Б?
— Имате шперцов код, нали?
— Добре, ще го използвам. — Тя го измери с поглед. Кльощавият, дребен човечец очевидно беше изплашен до смърт. — Поне ми кажи колко души обитават онзи апартамент.
— Собственичката живее сама. Май е разведена, ама не съм съвсем сигурен. Не е от разговорливите… държи се резервирано.
— Знаеш ли как се казва?
— Холи. Мариана Холи. Мисля, че още няма трийсет и пет. Страхотна мадама е. Живее тук от близо шест години и никога не ми е създавала неприятности. Слушайте, не съм чул и не съм видял нищо. Хич не ми е приятно да ме будят в пет и половина сутринта. Уведомете ме, ако живущата в 18Б е нанесла някакви щети на апартамента. В противен случай не ме безпокойте. — Той затръшна вратата.
— Разбира се — промърмори Ив. — Връщай се в дупката си, пор такъв. — Сви рамене и тръгна към асансьора. Качи се в кабината и извади комуникатора си. — Тук лейтенант Ив Далас. Намирам се в сградата на Седмо авеню. Управителят е страхливец, отказва да ми съдейства. Ще се свържа отново, след като разпитам Мариана Холи, която живее в апартамент 18Б.
Искате ли подкрепление?
— Засега не. Край.
Прибра комуникатора в джоба си, докато вървеше по коридора на осемнайсети етаж. Вдигна поглед и забеляза, че охранителните камери са включени. Наоколо цареше гробна тишина. Местоположението и вътрешното обзавеждане на сградата подсказваха, че обитателите й принадлежат към средната класа. Повечето навярно ставаха след седем, набързо изпиваха чаша кафе и се втурваха към спирката на въздушните автобуси или към най-близката станция на метрото. Онези с по-престижни длъжности не напускаха апартаментите си, а се свързваха със службата си чрез домашните си компютри.
Някои щяха да заведат децата си на училище, други щяха да изпратят с целувка брачния си партньор и да зачакат пристигането на любовника или любовницата си.
Накратко тук живееха обикновени хора, като водеха съвсем обикновен живот.