— Нима. — Той широко се усмихна. — Много интересно.
— Не си играй с Пийбоди и не замайвай главата й. Искам да се съсредоточи върху нарежданията ми.
— Предлагам да се разсредоточиш и да накарам твоето сърчице лудо да тупти.
— Съмнявам се, че ще успееш. Умът ми е зает с друго. Май ще трябва доста да поработиш.
— Обичам работата си. — Той угаси цигарата си и остави чашата вино. — И съм дяволски добър.
Ив лежеше по корем; беше гола, тялото й още вибрираше. В този момент комуникаторът й избръмча. Тя гневно възкликна, изключи видеото и отговори на повикването. След броени секунди скочи от леглото. Анонимен глас беше съобщил в полицията за семеен скандал. Адресът й беше познат.
— Това е апартаментът на Холоуей. По кода, който ми съобщи диспечерът, разбрах, че жертвата е мъртва. Убиецът продължава да действа по един и същи начин.
— Ще те придружа. — Рурк скочи от леглото и посегна към панталоните си.
Тя започна да протестира, сетне примирено вдигна рамене.
— Добре. Трябва да повикам Пийбоди и да й съобщя за случилото се, но се страхувам от реакцията й. Оставям на теб да я глезиш; трябва да се държа по-сурово с нея, за да я накарам да се стегне.
— Не ти завиждам заради професията, лейтенант — промълви Рурк докато се обличаше.
— В момента и на мен не ми харесва да съм ченге. — Ив извади комуникатора си и се свърза с Пийбоди.
Дванайсета глава
Брент Холоуей беше живял добре, но бе свършил зле. Обзавеждането на дома му издаваше, че собственикът е бил човек, който се е ръководел едновременно от модата и от желанието за домашен уют. Дневната беше почти заета от канапе с размерите на езеро; върху него бяха нахвърляни триъгълни черни възглавници, които при допир изглеждаха влажни. В тавана беше монтиран огромен монитор. В шкаф, оформен като торс на едрогърда жена, откриха богата колекция от лицензирани и пиратски порно дискове.
По продължение на едната стена се намираше барът, който беше снабден със скъпи напитки и евтини наркотици.
Кухнята беше напълно автоматизирана и безлична — изглежда беше рядко използвана. Кабинетът беше обзаведен с първокласна компютърна система, а в залата за забавления намериха устройство за виртуална реалност и друго за повишаване на настроението. В ъгъла стоеше изключен прислужник дроид със затворени очи.
Холоуей беше в спалнята. Лежеше по гръб върху водния дюшек, а невиждащите му очи се взираха в изображението му, отразено от огледалния балдахин. Беше обвит в сребриста гирлянда, татуировката беше нарисувана на корема му. На шията му имаше сребърен медальон, изобразяващ четири птици.
— Изглежда, че е бил в болницата — отбеляза Ив. — Носът му почти не беше отекъл. Синините по лицето му бяха умело прикрити с грим.
Рурк застана на прага, защото знаеше, че не бива да влиза в помещението. Често беше виждал как работи Ив — бързо и компетентно, отнасяйки се към мъртъвците с неподозирана нежност, сякаш това можеше да ги върне към живот.
Наблюдаваше я как провежда стандартния тест за определяне на времето, по което беше настъпила смъртта, като диктуваше на записващото си устройство. Пийбоди и „метачите“ щяха да пристигнат всеки момент.
— Охлузванията върху глезените и китките на трупа показват, че е бил завързан преди настъпването на смъртта в 23:15. Синините по шията са индикация, че жертвата е била удушена.
Вдигна поглед, когато на вратата се позвъни.
— Аз ще отворя — обади се Рурк.
— Добре. Слушам… — Поколеба се само за миг, сетне продължи: — Може ли да заобиколиш програмираните команди и да включиш дроида?
— Мисля, че ще се справя.
— Браво. — Никога не се беше съмнявала в способностите му. Подхвърли му флакон с безцветен спрей и добави: — Напръскай ръцете си. Не искам да оставиш отпечатъците си върху него.
Рурк с отвращение погледна флакона, но все пак го взе.
Ив се обърна към трупа и продължи работата си. Дочу откъм съседната стая приглушени гласове — Рурк разговаряше със сътрудничката й. После вратата се отвори и Пийбоди влезе в спалнята. Отново беше в униформа, записващото устройство беше прикрепено на ревера й, косата й безмилостно беше пригладена в предишната й строга прическа. Ужасените й очи се открояваха върху мъртвешки бледото й лице.
— По дяволите, лейтенант — едва чуто изрече тя.
— Кажи дали ще издържиш. В противен случай е по-добре веднага да се откажеш.
Откакто й бяха съобщили за случилото се Пийбоди непрекъснато си задаваше същия въпрос. Още не беше сигурна как ще реагира, затова погледна Ив в очите и заяви:
— Трябва да си върша работата, нали?