Колата приближаваше към светофара. Ив се огледа, натисна газта и мина на червено, сетне каза:
— Нямаше да бъдеш моя сътрудничка, ако не те вълнуваха подобни чувства.
Пийбоди облекчено въздъхна.
— Благодаря.
— Можеш да изразиш благодарността си като се обадиш на Дики. Кажи му, че искам след час да бъде в лабораторията.
Сътрудничката й направи гримаса и неспокойно се размърда на седалката.
— Май не съм чак толкова благодарна.
— Обади му се. Ако откаже, ще се свържа с него и ще го подкупя с цяла каса ирландска бира. Нашият Дики има слабост към това питие.
Ив се излъга — наложи се да обещае на шефа на лабораторията две каси бира и накрая да го заплаши. Все пак в три сутринта той вече беше облякъл престилката си и се подготвяше да изследва влакната и нишките.
Тя неспокойно се разхождаше из лабораторията и наруга помощника на патолога, който се оправдаваше, че заради празниците са изостанали с аутопсиите.
— Слушай, мързеливецо, мога да се обадя на командира Уитни и да те наклепам. Случаят е изключително спешен. Какво пък, ще съобщя на медиите, че разследването е в застой, защото твоя милост предпочита да си чете коледните картички вместо да прави аутопсии.
— Престани да ме заплашваш, Далас. Фризерите ни са пълни с трупове.
— Постави трупа на масата за дисекции и ми изпрати заключението си до шест сутринта; в противен случай ще дойда и собственоръчно ще те разпоря. — Прекъсна разговора и се обърна. — Побързай, Дики.
— Не ме притеснявай, Далас. И не се опитвай да ме шантажираш. Тези веществени доказателства не носят етикет с надпис „спешно“.
— В девет ще го имаш. — Приближи се до него, хвана го за косата и силно я дръпна. — Още не съм пила кафе и започвам да се изнервям.
— Ами, пий, де. — Очите му зад микрохирургическите очила изглеждаха огромни като на бухал. — Нали виждаш, че работя. Какво искаш — бързина или точност?
— Побързай и бъди прецизен. — Отчаяно й се пиеше кафе, затова поръча на автоготвача да й приготви една чаша, сетне самоотвержено отпи глътка от мътната, кафеникава течност.
— Влакното е от човек — провикна се той. — Обработено е с фиксатор и с билков дезинфектант.
Ив толкова се зарадва, че машинално отпи нова глътка кафе, докато прекосяваше помещението.
— За какво служи този фиксатор?
— За запазване на цвета и здравината на косъма. Благодарение на него белият цвят се запазва и косъмът не става чуплив. В краищата на две от влакната има лепило, навярно са се откъснали от перука. И то скъпа перука, защото е изработена от човешка коса. Ще направя допълнителни изследвания, за да определя вида на лепилото; скоро ще ти съобщя търговското название на фиксатора.
— Ами нишките от тъкан и онова, което Пийбоди извади от канала в банята?
— Още не съм го изследвал. Да не ме мислиш за дроид?
— Добре. — Тя затвори очи и за миг притисна клепачите си. — Трябва да отскоча до моргата, за да се уверя, че аутопсират Холоуей. Слушай, Дики… — Сложи ръка на рамото му и си помисли, че той беше страхотен досадник, но отличен специалист. — Разчитам на теб, но трябва да побързаш. Психопатът е умъртвил вече четирима души и вероятно е набелязал петата си жертва.
— Ще работя по-експедитивно, ако не ми висиш над главата.
— Оставям те на спокойствие. Пийбоди!
— Слушам! — Пийбоди, която беше задрямала на стола, се сепна и запримигва.
— Тръгваме — рязко изрече Ив. — Дики, разчитам на теб.
— Добре, добре. Знаеш ли, че още не съм получил поканата си за големия купон, дето довечера ще се състои у вас. — Той кисело се усмихна. — Сигурно се е загубила по пощата.
— Ще я намерим, но след като получа доклада ти.
— Дадено. — Дики доволно се ухили и ентусиазирано се залови за работа.
— Изнудвач! — процеди Ив и подаде на Пийбоди чашата с кафе, докато вървяха към колата. — Изпий го. Ще те ободри или ще те отрови.
Щом се озоваха в моргата, не остави на спокойствие помощник патолога, докато потвърди, че Брент е починал от задушаване и че в кръвта му са открити следи от транквилант, който се продава без рецепта.
Когато се върнаха в управлението, нареди на Пийбоди да отиде в тъмната стаичка с три поставени едно над друго легла, която полицаите шеговито наричаха „курорт“.
Докато сътрудничката й спеше, Ив написа рапортите си. Изпрати задължителните копия и се „подсили“ с още кафе и някаква изсъхнала кифла, която си купи от автомата.
Навън още беше тъмно, когато видеотелефонът й иззвъня и на екрана се появи лицето на Рурк.
— Лейтенант, толкова си бледа, че сякаш си прозрачна.
— Не бой се, не съм крехка като стъкло.
— Открих нещо, което ще те заинтересува.