Човекът презрително изсумтя, наклони глава и светлината на лампите позлати косата му.
— Какъв е проблемът?
— Наистина ще има проблем, ако не побързаш да повикаш управителя.
Продавачът направи такава гримаса, сякаш беше изял нещо развалено.
— Един момент. Моля, не пипайте витрината. Току-що я почистиха.
„Ама че гадняр“ — помисли си Ив, но отношението му не я раздразни. Все пак успя да остави отпечатъците от пръстите си върху блестящото стъкло, докато продавачът се върна, придружен от привлекателна брюнетка.
— Добър ден. Наричам се Кейтс и отговарям за този отдел.
— Лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Ив забеляза, че усмивката на непознатата е много по-сърдечна от престорената усмивка на продавача, затова й показа значката си така, че да не я забележат клиентите. — Сътрудничката ми е говорила с вас във връзка с една огърлица.
— Точно така. Моля, заповядайте в кабинета ми.
— Благодаря. — Ив се обърна, забеляза Пийбоди и Макнаб да влизат в магазина и безмълвно им направи знак да я последват.
— Отлично си спомням накита, който ви интересува — започна Кейтс, когато ги въведе в елегантно обзаведения си кабинет. Покани ги да седнат, сетне се настани зад бюрото си. — Съпругът ми го изработи по поръчка. Не успях да се свържа с него, за да го поканя тук, но мисля, че ще мога да ви съобщя всичко, което ви интересува.
— Разполагате ли с фактурата за продажбата?
— Да. Намерих диска и направих разпечатка. — Подаде листа на Ив и продължи: — Огърлицата беше от четиринайсеткаратово злато и беше изработена от свързани помежду си елементи, в които бяха преплетени четири стилизирани птици. Бе изключително оригинална.
Ив си помисли, че накитът не изглеждаше никак оригинален, когато го видя обвит около покритата със синини шия на мъртвия Холоуей.
— Николас Клос. — Тя прочете на глас името на купувача. — Показа ли ви някакъв документ за самоличност?
— Не беше необходимо, тъй като плати в брой — двайсет процента от стойността в аванс, а остатъкът при получаване на поръчката. — Кейтс скръсти ръце. — Познах ви, лейтенант. Предполагам, че огърлицата е свързана с разследването на някакво убийство.
— Правилно. Този господин Клос лично ли поръча накита?
— Да. Доколкото си спомням, идва тук три пъти. Разговарях с него при първото му посещение. Беше среден на ръст… или малко по-висок. Хубав мъж — слаб, но не кожа и кости. Силно впечатление ми направи грацията му… — Тя се замисли, сетне продължи: — Беше много представителен. Черната му коса беше доста дълга и тук-там прошарена. Клиентът беше много елегантен, изключително учтив и съвсем точно ми описа каква трябва да бъде огърлицата.
— Опишете ми гласа му.
— Моля? — Кейтс смаяно примигна. — Ами… говореше с лек акцент, като европеец. Никога не повишаваше тон. Сигурна съм, че ще го позная, ако го чуя. Спомням си, че като ми се обади веднага разбрах кой е.
— Значи ви се е обаждал, така ли?
— Да. Веднъж-два пъти, за да провери кога ще бъде готова поръчката.
— Необходими са ми дисковете от охраняващите камери и записите на разговорите ви по видеотелефона.
— С удоволствие ще ви ги предоставя. — Изправи се и добави: — Ще се наложи да изчакате, докато…
— Макнаб, помогни на госпожа Кейтс.
— Слушам, лейтенант.
Когато останах сами, Ив се обърна към сътрудничката си:
— Онзи тип е знаел, че ще проверим видеозаписите и дисковете. Оставил е на местопрестъплението накита, който лично е поръчал. Би трябвало да предположи, че ще разберем откъде го е купил.
— Може би не е предполагал, че ще го проследим толкова бързо или че Кейтс притежава отлична памет.
— Грешиш. — Ив скочи на крака и закрачи из кабинета. — Знаел е какво ще се случи; имам чувството, че досега ни води за носа. Това е поредната му роля. Сигурна съм, че вече не изглежда като човека, когото ще видим на записите, също както изобщо не прилича на Дядо Коледа. — Отиде до вратата, върна се и отново заговори: — Костюмите, декорите и сцената са различни, но той винаги е „режисьорът“ на представлението. Прикрил е следите си, Пийбоди, но този път ни е подценил. Гласът му ще го издаде.
Шестнайсета глава
— Много си досадна, Далас. — Фийни вдигна ръка, сякаш да прогони Ив, която надничаше иззад рамото му. — Престани да ме притесняваш.
— Извинявай — промърмори тя, но не се отдръпна. — Колко време ще ти отнеме програмирането?
— Два пъти повече от нормалното, ако продължаваш да ми висиш над главата.
— Добре, де, няма да ти преча. — Тя се приближи до прозореца и промърмори: — Вали ту сняг, ту дъжд. Предполагам, че в по-късните часове движението по улиците ще стане невъзможно.