Вечерният хлад се спускаше по склоновете, изложени на западния вятър. Боро потрепера в измисления си жабаруж. Но това бе последната му вечер в Сюджазан и не му се щеше да се затваря в някой подслон два часа преди тръгването. През всеки сезон нощите в пустинята бяха великолепни и ледени. Ще се променя за втори път — помисли си той. По рождение притежаваше вкус към познанието, към знанието заради самото него, ето защо бе станал студент, после историк, археолог, лингвист, етнолог — всичко това представляваше първият етап от живота му. Промяната бе освободила у него дремещата склонност към мечтата, към художественото и духовно творчество. Прогрес… Да, човек се променя, за да се развива. Знам, че не всички са съгласни с тази гледна точка. Но аз вярвам… Ако неговото собствено развитие продължи, какъв ще стане Боро Уругало следващия път? Помагач или може би селянин? След пет или десет години ще настъпи третата промяна. Третата, великата промяна, която твърде малко хора познават. Тя ще го отведе в тайния свят на Мара. Роден в Театриондия, под владичеството на Йемена, той бе живял в Натилондия, под владичеството на Алтаире, и сега се приготвяше за връщане в Театриондия — такъв бе законът. По-късно щеше да достигне Мара — рая на избраниците. Засмя се. Със сигурност не е рай. Едва един процент от мъжете и жените на Вариана достигаха до четвъртия сезон на живота — Мара далечната. Или кой знае — Мара близката. Но Боро вярваше в щастливата си звезда. Бе сигурен, че ще стигне до края.
Появи се сержант Зомбал в измачкан жабаруж, с пукната стъклена каска и миражна пушка в издължената си бяла ръка на пианист. Мечтател и музикант. Още един, който очакваше промяната, за да напусне пустинята.
— Добър вечер, господин командващ.
— О, стига — каза Боро, — няма вече командващ. След малко повече от час изчезвам. Посока Натилондия, след това Силбоа — празникът на промяната. За мен играта на война свърши.
— А аз все още играя — каза Зомбал. — Така че до последния момент ще си командващият Уругало.
Боро се усмихна със съмнение. Вярваше ли сержант Зомбал в истинността на войната, в съществуването на Торогун, в заплахата от южните номади, която неотменно тегнеше над Вариана? Той бе мечтател като повечето войници на Алазимуна и честно играеше ролята си в голямото мечтание на Торогун. Единствено главнокомандващият и няколко „офицери“ съзнателно приемаха истината. Но дълбоко в себе си те вярваха в Торогун… този Торогун, който бяха създали и който бе точно толкова нужен на Вариана, колкото двете й кралици и мъдреците от пустинята.
Сержант Зомбал запали лулата си и се загледа в свещения тобоган, който се издуваше и разпръскваше насред огромно пурпурновиолетово петно — морето на Боро, откъдето на равни интервали се показваха пипалата на гигантски октопод.
— Ще съжаляваме за твоите миражи, командире. И ти също в името на Йем!
Боро се усмихна и сложи братски ръка на рамото на сержанта.
— Благодаря, Зом. Ще си спомням за теб. И за всички останали!
— Дойдох да ти кажа, че Алазимунът желае да те види преди тръгването. Очаква те в запарая.
— Генералът ли? — каза Боро разсеяно. Извърна се със съжаление. Сержант Зомбал му подаде ръка.
— Желая ти лек път и промяна. Скоро и мен ме очаква същото. Надявам се, че ще се видим в новите си кожи.
Пратеникът на Мара се казваше Абдан Юру. Беше в напреднала възраст, почти старец, но съвсем изправен, силно мургав, с младежко лице и поглед, с много гладка и тъмна, почти черна кожа. Африкански тип — изключително фини черти, широка уста с плътни устни, извити над блестящо белите зъби. Бръчиците край очите, леко увисналата кожа на брадичката и врата, малко отпуснатите тяло и крайници, насеченият свирещ глас, който от време на време незабележимо прегракваше поради липса на въздух, издаваха възрастта му, физическото изтощение и отпечатъка на времето, което течеше дори и в уединението на пустинята.
Сия Тарас се бе присъединила към него в къщата на помагачите в квартала Пиер д’Орион. Къщата на помагачите служеше за кметство, съдебна палата и болница. Абдан и неговата посетителка бяха седнали един до друг на пейката в голяма стая, която световодите, чрез хитроумна игра на сенки и светлини, разделяха без никаква преграда на килийки, различни по форма и размери.
— Третата промяна е най-голямото приключение в живота. Сия — каза мъдрецът от Юдерна.
И Сия се усмихна, без да отговори. Най-голямото приключение в живота — тя го знаеше. Беше готова. Щеше да тръгне за Силбоя без надежда за връщане. Повече нямаше да види Театриондия, както и града-близнак — Натилондия. Такъв бе законът — или правилото, или обичаят, или… Така беше! Абдан Юру или някой друг щеше да я отведе до портите на Мара. Самият той нямаше да влезе в селището. Той бе просто мъдрец от пустинята, велик помагач от Юдерна, който често се срещаше с жителите на Мара и изпълняваше за тях важни поръчения, но не знаеше почти нищо за техния живот и свят.