Тези, които живееха на повърхността, използваха за отопление слънчева или електрическа енергия (електричество получаваха от вятъра). Но когато нощите бяха много студени или едновременно нямаше нито вятър, нито слънце, те се подслоняваха в подземния град — там спяха и живееха в обществени къщи и апартаменти, където, съвсем естествено, в зависимост от свободното място, ги посрещаха техните приятели от Вариана (такова беше приетото обръщение). Частна собственост не съществуваше и всеки, работлив или ленив, сръчен или несръчен, силен или немощен, кадърен или некадърен имаше едни и същи права върху пространството и вещите. За отопление и климатизация на подземните райони се използваше слънчева, а твърде често и геотермична енергия. По този начин консумацията на драгоценните калории бе намалена почти до седемдесет процента от необходимата за един град на повърхността.
Това положение имаше и свое психологическо обяснение. След катастрофата с ръждивата проказа хората изпитваха повече от когато и да било нужда от сигурност. Беше им нужно нещо повече от дом — подслон, крепост. Дебели стени, труднодостъпни входове… Жителите на Вариана в своите подземни, но слънчеви апартаменти се чувстваха и телом, и духом „на топло“, на сигурно място.
Всеки се хранеше до насита, защото реколтата бивате разпределяна възможно най-безпристрастно, без намесата на административния апарат или правителството. За това следяха преданите и помагачите. Крадците и мошениците в случай на рецидив бяха осъждани на промяна. Впрочем те самите искаха да се променят. И се променяха. Обикновено след празника се завръщаха по-предани от преданите!
Икономиката бе рационална и човечна, тоест разпределяща. С други думи, тя можеше да се определи като пазарна икономика, но на безплатния пазар.
Всички се обличаха, освен тези, които предпочитаха през лятото да ходят голи. Те бяха малцинство — поне сред възрастните. Дрехите се разменяха много често. Особено дрехите на жените. Съществуваха определени места за размяна. Но абудите, латите, далмите, паете и роклите преминаваха толкова често от ръка на ръка или по-скоро от кожа на кожа, че размените се извършваха навсякъде: на улицата, по тревните площи, в театъра, пред входовете на магазините… Да се видят две млади жени, а понякога и три-четири да се събличат без никакво стеснение, за да си разменят някоя премяна, бельо или украшения, бе често срещано, но винаги високо ценено зрелище. Някои си позволяваха лукса да носят всеки ден нов тоалет. Безплатно. Достатъчно бе на публично място да съблечеш част от дрехите или бельото, което служеше като подкана, и желаещите за размяна веднага се втурваха! Кралица Йемена например имаше навика на всеки пет дни да застава гола пред двореца, за да поднови гардероба си.
Мебелите, инструментите, машините, превозните средства принадлежаха на целия колектив, тоест по принцип на града (но най-често казваха, което бе едно и също, на кралицата…). Все пак имаше изключение — изолираните общности на помагачите, като тези от Юдерна (великите помагачи от пустинята), имаха право да притежават собствени машини и инструменти, които, разбира се използваха за благото на всички, според възможностите и нуждите.
Жителите на Вариана се обичаха един друг, въпреки че никакъв бог не изискваше това от тях. Техните съседи от Гълф Юниън и Република Миябад не можеха да разберат, нито да приемат такова чудо. А всъщност нямаше никакво чудо. Тук бяха премахнати двете големи пречки за приятелството и братството между хората. Най-напред частната собственост — да кажем направо собствеността. Самото чувство за собственост бе прогонено от сърцата на хората. На второ място — индустриалното общество с неговите гигантски машини и потискаща организация… Към това икономическо и социално освобождение се прибавяше и един по-сложен и загадъчен психологически фактор: промяната.