— Да, точно така. Не знаех какво трябваше да направя или какво можех да направя. Но после се сетих за вас.
Поаро кимна замислено. Помълча миг-два, после каза:
— Трябва да ви задам един сериозен въпрос, но помислете, преди да отговорите. Смятате ли, че това момиче действително е станало свидетел на убийство? Или мислите, че просто му се е сторило?
— Струва ми се — първото — отговори гостенката. — Тогава не вярвах. Просто мислех, че смътно си спомня нещо, което е видяла някога и го представя така, за да звучи интересно. Цялата пламна, когато започна да повтаря: „Видях, наистина видях, ви казвам!“
— И така?
— И така — дойдох при вас — отвърна госпожа Оливър, — защото единственото обяснение за нейната смърт е, че наистина е имало убийство и че тя е била свидетел. Това пък означава определени неща. Означава, че едно от лицата, които са били на празненството, е извършило убийството и че същото лице вероятно е било там по-рано през деня и е чуло какво каза Джойс! Не мислите, че само си въобразявам, нали? Смятате ли, че това е само плод на моето много богато въображение?
— Едно момиче е убито — каза Поаро. — Убито от достатъчно силен човек, за да държи главата му в кофа с вода. Грозно убийство, при това извършено при обстоятелства, когато всяка секунда е била от значение. Някой се е почувствал заплашен и този някой е действал веднага щом е било възможно.
— Джойс не е могла да знае кой е извършил убийството, което е видяла — изрече госпожа Оливър. — Имам предвид, че тя не би говорила за него, ако от присъстващите в стаята някой действително е бил замесен!
— Да — рече Поаро. — Струва ми се, че имате право. Тя е видяла убийство, но не е видяла лицето на убиеца. Трябва да отидем по-далеч.
— Не разбирам какво точно имате предвид.
— Възможно е някой, който е бил там по-рано през деня и е чул думите на Джойс, да е знаел за убийството, да е познавал извършителя, може да е бил тясно обвързан с това лице. Може да е бил някой, който е мислел, че е единственото лице, което знае какво е извършила неговата жена или майка, или дъщеря, или син. Или може да е жена, която е знаела какво е извършил нейният съпруг или майка, или дъщеря, или син. Някой, който е мислел, че никой друг не знае. И тогава Джойс започва да говори…
— И следователно…
— Джойс е трябвало да умре?
— Да. Какво смятате да правите?
— Току-що се сетих — изрече Еркюл Поаро — защо името Удли Комън ми е толкова познато!
Пета глава
Еркюл Поаро погледна над портата, през която се минаваше за дома „Пайн Крест“. Това беше съвременна къща. Детективът се беше задъхал. Малкият кокетен дом пред него бе много подходящо наименуван. Намираше се на върха на един хълм с няколко борчета. Имаше и неголяма, добре подредена градина, където едър възрастен мъж вървеше по пътеката с голяма лейка от поцинкована ламарина.
Косата на полицейския началник Спенс бе съвсем побеляла. Не можеше да се каже, че беше отслабнал. Той се спря и погледна посетителя пред портата. Еркюл Поаро стоеше там неподвижно.
— Божичко! — каза Спенс. — Той трябва да е. Невъзможно е, но все пак е той. Самият Еркюл Поаро.
— Аха — рече Поаро, — познахте ме. Поласкан съм.
— Нека мустаците ви никога не оредяват — каза полицейският началник.
Остави лейката и слезе до вратата.
— Проклети плевели — измърмори. — А вас какво ви води насам?
— Каквото ме е водило до много места и преди — отвърна гостът — и каквото веднъж преди доста години доведе вас при мен. Убийство.
— Вече не се занимавам с убийства — заяви Спенс, — като изключим само плевелите. Ето с какво се занимавам сега. Унищожавам плевелите с отрова. Човек би помислил, че е лесно, но все нещо не е наред, обикновено времето. Не трябва да бъде твърде влажно, нито прекалено сухо и така нататък. Как разбрахте къде да ме намерите? — попита, докато отваряше на Поаро.
— Изпратихте ми картичка за Коледа. Новият ви адрес беше на нея.
— А, да, така беше! Нали съм старомоден — обичам да пращам картички на старите приятели.
— Много съм ви признателен — рече Поаро.
Спенс добави:
— Вече съм стар човек.
— И двамата сме стари хора.
— Но вашата коса не е много побеляла — отбеляза Спенс.
— Постигам го с едно шишенце — поясни Поаро. — Не е необходимо да се явяваш на публично място с бели коси, освен ако не го желаеш.