— Все още живея в Лондон. Една моя приятелка, госпожа Оливър, ме помоли да дойда тук. Помните госпожа Оливър, нали?
Спенс изправи глава, затвори очи и се замисли.
— Госпожа Оливър ли? Май името й нищо не ми говори.
— Писателка е. Пише детективски романи. Сигурно ще си спомните — запознахте се с нея, когато ме убедихте да разследвам убийството на госпожа Макгинти. Не може да сте забравили госпожа Макгинти.
— Господи, разбира се, че не! Но това беше преди много време. Тогава ми направихте голяма услуга, Поаро, много голяма услуга. Дойдох при вас за помощ и не ми обърнахте гръб.
— Беше чест за мен, бях поласкан, че дойдохте да се посъветвате с мен — рече Поаро. — Трябва да ви кажа, че един или два пъти бях стигнал до пълно отчаяние. Човекът, когото трябваше да спасим — да спасим кожата му в онези дни, вярвам, че достатъчно дълго време е изминало оттогава — просто беше такава личност, че много трудно можеше да се направи нещо за него. Беше човек, който не можеше да стори нищо полезно за себе си.
— Оженил се е за онова момиче, нали? Намръщеното. Не, другото, с изрусената коса. Чудя се как ли я карат заедно. Чували ли сте нещо за тях?
— Не — отвърна Поаро. — Предполагам, че всичко е наред.
— Не мога да разбера какво хареса тя у него.
— Трудно е. Но това е една от големите утехи в природата, че един мъж, колкото и непривлекателен да е, открива, че има жена, която го харесва. Човек може само да каже или да се надява, че са се оженили и са живели щастливо.
— Няма да са живели много щастливо, ако е трябвало и майката да живее с тях!
— Не, разбира се — каза детективът. — Или вторият баща — добави.
— Седим си тук — отбеляза домакинът — и си говорим за едно време. Всичко това е минало. Аз пък все си мислех, че този човек, не мога да си спомня името му сега, е трябвало да отвори погребално бюро. Физиономията му беше такава. А може и да го е направил. Момичето имаше пари, нали? Да, от него би излязъл добър погребален агент. Мога да си го представя — целия в черно и как дава нареждания за погребението. Може да е проявявал ентусиазъм при избора на дървения материал — бряст или тик или каквото се употребява за ковчези. Обаче никога не би преуспял като застрахователен агент или продавач на недвижими имоти. Но хайде да не говорим за минали неща. — След което изведнъж каза: — Госпожа Оливър. Ариадни Оливър. Ябълки. Пак така ли се е заплела в тази история? Главата на онова клето детенце е била натикана в кофа с вода, в която е имало ябълки, нали? На някакво празненство? От това ли се интересува госпожа Оливър?
— Не допускам, че единствено ябълките са я привлекли там — отговори Поаро, — но е била на празненството.
— Искате да кажете, че живее тук?
— Не, не живее тук. Отседнала е у една приятелка, госпожа Батлър.
— Батлър? Да, знам я. Живее надолу, близо до църквата. Вдовица е. Мъжът й е бил пилот. Има дъщеря. Много симпатично момиче, много възпитано. И госпожа Батлър е доста симпатична жена, нали?
— Видях я за миг, но мисля, че наистина е привлекателна.
— А вие какво общо имате с всичко това, Поаро? Не сте били там, когато се е случило?
— Не. Госпожа Оливър дойде при мен в Лондон. Беше силно разтревожена. Искаше да направя нещо за случая.
Усмивка озари лицето на Спенс.
— Разбирам. Все същата стара история. Аз също дойдох при вас, защото исках да сторите нещо.
— Аз пък направих една стъпка напред — каза Поаро. — Сега аз дойдох при вас.
— Защото искате да сторя нещо? Казвам ви, не мога нищо да направя.
— О, можете. Можете да ми разкажете всичко за хората, които живеят тук. За хората, които са отишли на това празненство. За бащите и майките на децата, които са били там. За училището, учителите, адвокатите, лекарите. По време на празненството някой кара едно дете да коленичи и може би със смях на уста е казал: „Ще ти покажа как най-добре да захапеш ябълка със зъби. Зная как става.“ И тогава той или тя — независимо кой е бил — слага ръка върху главата на момичето. Явно не е имало борба и не се е вдигнал голям шум.
— Мръсна работа — рече Спенс. — Точно това си помислих, като научих за това. Какво искате да узнаете? Тук съм от една година. Сестра ми живее тук от две или три години. Общината не е много голяма. Дори не може да се смята, че е твърде населена. Хора идват и си отиват. Мъжът работи или в Медчестър или в Грейт Канинг, или в друго някое място наблизо. Децата им посещават местното училище. После мъжът си сменя работата и те отиват да живеят другаде. Не е място, където хората се задържат, макар някои да са отдавна тук. Например госпожица Емлин, директорката на училището, и доктор Фъргюсън.