— Щом и двамата — каза Еркюл Поаро — сме на мнение, че е било мръсна работа, навярно мога да се надявам, че вие ще знаете кои от тукашните хора са способни на подобни мръсни дела.
— Да — отбеляза Спенс. — Това е първото нещо, за което се оглеждаме, нали? След това вече търсим някой по-млад от тази категория. Кой би искал да удуши или да удави, или да се отърве от едно тринайсетгодишно момиче? Както изглежда, няма доказателства за сексуално насилие или нещо подобно, защото първо това се гледа. В днешно време има много такива случаи, във всеки малък град или село. И пак ще повторя, че тези случаи са много повече, отколкото по мое време. И тогава имаше душевноболни или как им казват сега, но не толкова много. Предполагам, че повечето от тях са вън от заведенията, където трябва да ги държат. Всичките ни лудници са препълнени, затова лекарите казват: „Пуснете го, за да води нормален живот, да се върне и да заживее с близките си.“ А после в този разбойник или злочест младеж, зависи как гледате на нещата, се пробужда тъмната сила и хоп — в някоя яма намират още една млада жена, излязла да се поразходи, или пък ще се намери друга, достатъчно глупава да се качи в колата му. Деца не се връщат от училище, защото приемат чужд човек да ги качи в кола, макар да са предупредени да не правят това. Да, в днешно време има много такива случаи.
— Това съответства ли на маниера, който имаме тук?
— Всъщност това е първото нещо, за което се замисля човек — каза Спенс. — Да кажем, че на празненството е имало някой, който е бил ръководен от подобна тъмна сила. Може да го е вършил преди, а може просто да е искал да опита. Възможно е някой някъде да е водил статистика за нападения върху деца. Но доколкото ми е известно, никой не е съобщавал за подобно нещо. Поне не официално. Там е имало две момчета на подходяща възраст. Никлъс Рансъм, симпатично момче на седемнайсет или осемнайсет години. По възраст отговаря. Мисля, че е от Ист Коуст. Не ми изглежда ненормален, но откъде да знаем? Другият е Дезмънд. Около него имаше нещо, но не беше сериозно. Трябва да е бил някой от присъстващите, макар че, предполагам, всеки е можел да влезе отвън. По време на празненство не се заключва. Все се оставят отворени някоя странична врата или прозорец. Някой от онези наши приятелчета може да е наминал да види какво става и да се е промъкнал вътре. Рискът, разбира се, е много голям. Би ли се съгласило едно дете, дошло на забава, да се състезава с ябълки с някого, когото изобщо не познава? Във всеки случай още не сте обяснили, Поаро, какво ви накара да се заемете със случая. Споменахте нещо за госпожа Ариадни Оливър. Да не би да е някое от нейните чудати хрумвания?
— Не точно чудато хрумване — възрази Поаро. — Вярно е, че на писателите им хрумват чудатости. Хрумвания, които едва ли имат нещо общо с реалността. Но тук става въпрос за нещо, което тя чула момичето да казва.
— Какво, Джойс ли?
— Да.
Спенс се приведе напред и изпитателно се вгледа в Поаро.
— Ще ви разкажа — задоволи любопитството му детективът.
Той преразказа историята, която бе чул от госпожа Оливър.
— Разбирам — каза Спенс и потърка мустака си. — Значи момичето казало това, така ли? Че видяло убийство. Споменало ли е кога и как?
— Не — отвърна Поаро.
— И какво го е накарало да каже това?
— Говорили за убийствата в книгите на госпожа Оливър. Някой казал нещо за това на госпожа Оливър. Доколкото разбрах, едно от децата отбелязало, че нямало достатъчно кръв в книгите й или достатъчно трупове. А после Джойс заявила, че веднъж видяла убийство.
— Похвалила се е? С това впечатление оставам от думите ви.
— И госпожа Оливър останала с такова впечатление. Да, похвалила се е.
— Може да не е било истина.
— Да, може въобще да не е било истина — съгласи се Поаро.
— Децата често преувеличават, когато искат да привлекат внимание към себе си или да направят впечатление. Но, от друга страна пък, може да е истина.
— Вие как мислите?
— Не зная — отвърна гостът. — Едно дете се хвали, че е видяло убийство. Само няколко часа по-късно то е мъртво. Трябва да признаете, че съществуват основания да се вярва, че навярно — макар може би това да е пресилено хрумване — че навярно това може да е било причина и следствие. В такъв случай някой изобщо не си е губил времето.