— Да — отвърна тя.
— Трябваше да ви накараме да направите нещо свързано с убийство. Например довечера да стане убийство и гостите да го разкрият.
— О, не, благодаря — заяви писателката. — Никога повече!
— Защо никога повече?
— Ами веднъж опитах, но не излезе нищо — отвърна госпожа Оливър.
— Ама сте написали много книги — каза Джойс. — Сигурно сте спечелили много пари от тях, а?
— Може и така да се каже — отговори, като веднага се сети за Данъчната служба.
— А детективът ви е финландец.
Госпожа Ариадни Оливър кимна утвърдително. Едно момченце с каменно изражение на лицето се приближи към по-големите деца и попита:
— А защо е финландец?
— И аз често съм се питала — отвърна писателката най-чистосърдечно.
Госпожа Харгрийвс, съпругата на органиста, влезе в стаята запъхтяна, помъкнала голяма зелена пластмасова кофа.
— Какво ще кажете да използваме тази за състезанието с ябълки? — попита. — По-ярка е на цвят.
Госпожа Лий, помощничката на лекаря, се обади:
— По-добре е поцинкована кофа, за да не се обръща лесно. Къде ще я оставите, госпожо Дрейк?
— Според мен добре е състезанието с ябълки да бъде в библиотеката. Килимът там е стар, а винаги се разплисква вода.
— Добре. Ще ги занесем там. Роуина, ето още една кошница с ябълки.
— Нека да помогна — рече госпожа Оливър.
Тя вдигна двете ябълки, търкулнали се до краката й. Почти несъзнателно захапа едната. Госпожа Дрейк решително издърпа другата ябълка от ръката й и я постави обратно в кошницата. Поведе се шумен разговор:
— Добре, но къде тогава ще направим „Огнения змей“2?
— Трябва да е в библиотеката, защото там е най-тъмно.
— Не, ще го направим в дневната.
— Ще трябва да постелем с нещо масата.
— Ще я застелем със зелената покривка, а отгоре ще сложим мушамата.
— Ами огледалата? Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
Изхлузвайки скришом обувките си и все още гризейки ябълката, гостенката отново се отпусна на канапето и се зае да оглежда пълната с хора стая. Мислите й се нижеха така: „Ако реша да пиша за всички тези хора, как да го направя? По принцип всички ми изглеждат симпатични, но може ли човек да е сигурен?“
Все пак имаше нещо вълнуващо в това, че не знае нищо за тях. Всички бяха жители на Удли Комън, а за неколцина от тях бе подочула по нещо от Джудит.
Например госпожица Джонсън имаше нещо общо с църквата, но не беше сестра на викария. О, ама, разбира се, тя беше сестрата на органиста. Роуина Дрейк пък като че ли командваше в Удли Комън. Онази жена, дето домъкна ужасната пластмасова кофа. Госпожа Оливър мразеше всичко пластмасово. А и тези деца, тези момчета и момичета.
До този момент за нея те бяха само имена. Една се казваше Нан, друга — Биътрис, имаше още и Кати, Даяна и онази Джойс, дето задаваше такива оперени въпроси. „Нещо не ми харесва тази Джойс“ — каза си писателката. Високото момиче се казваше Ан и беше доста високомерно. Имаше и две по-големи момчета, които явно отскоро бяха започнали да експериментират с прическите си, но резултатът беше доста плачевен.
Влезе още едно момченце и смутено изрече:
— Мама праща тези огледала да видите дали стават.
Госпожа Дрейк ги пое.
— Много ти благодаря, Еди.
— Ама това са си най-обикновени огледала — обади се момичето на име Ан. — Наистина ли ще видим в тях за кого ще се омъжим?
— Някои ще видят, а други — не — поясни Джудит Батлър.
— А вие виждали ли сте съпруга си на такова празненство? Имам предвид като това сега?
— Как ли не — обади се Джойс.
— Може пък да го е видяла — намеси се Биътрис. — На това му казват ЕСВ. Екстрасензорно възприятие — добави с тон на човек, който свободно борави с модерните термини.
— Чела съм една ваша книга — обърна се Ан към госпожа Оливър. — „Умиращата златна рибка“. Не беше лоша.
— На мен не ми хареса — рече Джойс. — Нямаше достатъчно кръв в нея. Обичам убийствата да са много кървави.
— Тогава не заприличва ли на касапница? — попита писателката.
— Да, ама е вълнуващо — отвърна Джойс.
— Това не е задължително.
— Веднъж видях убийство — каза Джойс.
— Не ставай смешна, Джойс — обади се госпожица Уитъкър, учителката.
— Наистина видях — повтори тя.