— Ще бъде крайно досадно — съгласи се той.
Телефонът отново иззвъня.
— Кой още е хремав? — попита. — Не съм канил никой друг.
Джордж тръгна към телефона.
— Ще се обадя оттук — каза Поаро. — Сигурен съм, че не е важно. Но във всеки случай — сви рамене — така времето ще мине по-бързо. Кой знае?
— Много добре, сър — почтително кимна прислужникът и се оттегли.
Поаро вдигна слушалката.
— Еркюл Поаро на телефона — изрече с известна тържественост, целяща да впечатли този, който се обаждаше.
— Чудесно! — отвърна задъхано нетърпелив женски глас. — Мислех, че няма да ви намеря у вас.
— И защо ще мислите така? — попита той.
— Защото не мога да се отърва от усещането, че напоследък винаги се случват само неприятни неща. Някой много ти е необходим, знаеш, че не можеш да чакаш, а се налага да чакаш. Исках да се свържа незабавно с вас, абсолютно ми е наложително.
— А коя сте вие? — попита Еркюл Поаро.
Жената остана безкрайно изненадана.
— Нима не знаете? — попита учудено.
— Да, зная — отвърна Еркюл Поаро. — Моята приятелка Ариадни.
— И съм в ужасно състояние — каза тя.
— Да, да, разбирам. И сте тичали? Направо сте без дъх, нали?
— Не съм тичала. Просто много съм развълнувана. Може ли да дойда веднага?
Поаро изчака малко, преди да отговори. Приятелката му госпожа Оливър явно се намираше в състояние на крайна възбуда. Каквото и да й се бе случило, тя без съмнение щеше да му отнеме дълго време в излияние на своите болки, разочарования или каквото не й даваше покой. Веднъж настанила се в светилището на Поаро, щеше да е доста трудно човек да й подскаже да си тръгне, без да бъде неучтив. Нещата, които я вълнуваха, бяха толкова много й често пъти толкова неочаквани, че човек трябваше да внимава как да подходи при обсъждането им.
— Нещо ви е разтревожило, така ли?
— Ама, разбира се, че съм разтревожена. Не зная какво да правя. Не зная, о, господи, направо нищо не зная! Само чувствам, че трябва да дойда и да ви го кажа — да ви кажа какво се е случило, защото единствено вие ще знаете какво да се направи. Само вие ще ми кажете какво трябва да сторя. Мога ли да дойда?
— Но, разбира се, разбира се. Ще се радвам да ви посрещна.
Жената затвори и Поаро повика Джордж, помисли няколко минути, след това поръча ечемичена вода с лимон, а за себе си — горчив лимон и чаша коняк.
— Госпожа Оливър ще бъде тук след около десет минути — каза той.
Джордж се оттегли. Върна се с коняка за Поаро, а след това отиде за другата напитка, която като че ли единствено би се понравила на госпожа Оливър. Поаро отпи глътка коняк, подкрепяйки се за изпитанието, което го очакваше.
„Жалко — промърмори, — че мислите й са толкова разпилени. Ала все пак притежава известна оригиналност. Възможно е да чуя от нея нещо приятно. А пък — поразмисли малко — може и да се окаже, че само ще ми изгуби времето, защото просто ще е нещо невероятно глупаво. Eh, bien, човек трябва да умее да рискува.“
Отново се чу звън, но този път беше на входната врата. Само че позвъняването не беше еднократно, а продължи прекалено дълго и този, който държеше пръста си на бутона, вдигна голям шум.
„Явно е много развълнувана“ — каза си Поаро.
Той чу Джордж да отива до вратата, да я отваря и преди да успее да се върне и да съобщи за посетителя, вратата на неговата стая се отвори и Ариадни Оливър нахлу вътре, а зад нея Джордж дърпаше от раменете й нещо, което наподобяваше рибарска мушама.
— Господи, с какво сте облечена? — запита Еркюл Поаро. — Позволете на Джордж да го поеме. Много е мокро.
— Разбира се, че е мокро — каза тя. — Навън вали. Дъжд, вода — откъде мога да мисля за такива неща? Само представата за тях ме изпълва с ужас.
Поаро я погледна с интерес.
— Ще пиете ли малко ечемичена вода с лимон — попита — или да ви предложа една малка чашка „Животворна вода“?
— Ненавиждам водата — отвърна гостенката.
Поаро я погледна изненадано.
— Ненавиждам я. Никога не съм допускала какво може да причини на някого.
— Мила приятелко — каза Еркюл Поаро, докато Джордж я освобождаваше от мократа мушама. — Елате и седнете тук. Нека Джордж най-после ви освободи от — с какво всъщност сте облечена?
— Купих си я в Корнуол — отвърна тя. — Мушама. Истинска рибарска мушама!
— Не се съмнявам, че на рибаря може да му върши чудесна работа, но не мисля, че е толкова подходяща за вас. Тежичка е. Но хайде сядайте и разказвайте.