— Не зная как да започна — изрече госпожа Оливър, отпускайки се в едно кресло. — Разбирате ли, има моменти, когато всичко ми се струва напълно нереално. Но то се случи. Действително се случи.
— Хайде, разкажете ми — подкани я Поаро.
— Затова съм дошла. Но щом влязох тук, мислите ми напълно се объркаха.
— Защо не започнете от началото? — подхвърли той. — Или ви се струва твърде тривиално?
— Не зная къде му е началото. Наистина. Всичко може да е започнало много отдавна, разбирате ли?
— Успокойте се — каза Поаро. — Съберете мислите си и ми кажете какво толкова ви е разтревожило?
— И вас щеше да разтревожи — рече жената. — Поне така си мисля. — Тя погледна някак неуверено. — Макар че човек не може да е сигурен какво може да ви разтревожи. Приемате толкова неща съвсем невъзмутимо.
— Често пъти това е най-добрият начин.
— Добре тогава — каза госпожа Оливър. — Започна с едно празненство.
— Аха! — рече Поаро, облекчен, че най-сетне има нещо толкова обикновено като едно празненство. — Значи празненство. Отишли сте на празненство и нещо се е случило.
— Знаете ли какво се прави на Празника на Вси светии? — попита гостенката.
— Зная — рече той. — Това е трийсет и първи октомври. — Той намигна леко и каза: — Тогава вещици яздят метли.
— Наистина имаше метли — потвърди тя. — Раздадоха награди за тях.
— Награди?
— Да, на тези, които донесоха най-добре украсени метли.
Поаро я изгледа със съмнение. При споменаването на празненството изпита облекчение, ала сега отново бе обзет от съмнение. Тъй като знаеше, че госпожа Оливър не се докосва до спиртни напитки, той не можеше да допусне това, за което човек би се сетил веднага при друг случай.
— Детско празненство — поясни жената. — Или по-скоро празненство „Над единайсет“?
— Над единайсет?
— Това било някакъв термин от училището. Имало изпити и ако ги вземеш, това означавало, че си достатъчно умен, за да преминеш в по-добро училище. Но ако не си достатъчно способен, тогава отиваш в обикновена прогимназия. Смешна работа. Освен това не ми стана много ясно.
— Да си призная, наистина не разбирам за какво говорите — каза Поаро. Изглежда, бяха се отдалечили от празничната тема и бяха навлезли в областта на образованието.
Гостенката пое дълбоко дъх и продължи да разказва:
— Всъщност всичко започна с ябълките.
— Ама разбира се! — възкликна Поаро. — Няма как. При вас винаги става така, нали?
Той си спомни за една малка кола на един хълм и една едра жена, която слиза от нея, и за чанта, пълна с ябълки, която се скъсва и ябълките се търкулват, подскачайки надолу по хълма.
— Да — каза той насърчително, — ябълки.
— Състезание с ябълки — поясни госпожа Оливър. — Това се прави на Празника на Вси светии.
— О, да. Струва ми се, че съм чувал за това, да.
— Виждате ли, правеха се какви ли не неща. Състезание с ябълки, рязане на брашнена торта с монета от шест пенса отгоре, гледане в огледало…
— За да видиш лицето на бъдещия си съпруг ли? — показа Поаро своята вещина по въпроса.
— А! — възкликна жената. — Най-после започвате да разбирате.
— С две думи — стари обичаи — допълни той. — И всичко това се е случило на празненството.
— Да! Беше чудесно. Накрая беше „Огненият змей“. Нали знаете, дето вадят горящи стафиди от чиния и… — Гласът й потрепна. — Ами да, сигурно тогава е станало.
— Какво е станало тогава?
— Убийството. След „Огнения змей“ всички си отидоха вкъщи — каза. — И точно тогава не можаха да я открият.
— Да открият кого?
— Едно момиче. Едно момиче на име Джойс. Всички я викаха, търсеха я наоколо и разпитваха дали не си е отишла у дома с някой друг. Майка й дори се подразни и каза, че Джойс може би се е почувствала уморена или болна или нещо друго и сама си е отишла, и че било безразсъдство от нейна страна да не се обади. При такива случаи майките винаги говорят подобни неща. Но както и да е, не можехме да открием Джойс.
— А беше ли си отишла вкъщи сама?
— Не — отвърна госпожа Оливър, — не си беше отишла вкъщи… — гласът й се задави. — Намерихме я най-накрая в библиотеката. Там е станало… там някой го е направил. Ами да — състезанието с ябълки. Кофата беше там. Голяма поцинкована кофа. Не искаха пластмасовата. Ако бяха взели пластмасовата, нямаше да се случи. Нямаше да е така тежка и лесно щеше да се обърне…