— Не искам да заминавам точно сега. Не мога.
— Трябва да дойдете. Колата е готова. Докарах я отпред. Можем да тръгнем веднага.
— Не ми се иска да вземам Миранда. Мога да я оставя при някого — у семейство Рейнолдс или при Роуина Дрейк.
— Миранда идва с нас — прекъсна я рязко госпожа Оливър. — Не създавайте затруднения, Джудит. Сериозно е. Не разбирам как можете да помислите да я оставите у семейство Рейнолдс. Две от децата им са убити, нали?
— Да, наистина е така. Смяташ, че нещо не е наред там ли? Искам да кажа, че там има някой, който… о, господи, какво говоря!
— Говорим твърде много — изрече Ариадни. — Във всеки случай — добави, — ако ще убиват някого, това най-вероятно ще е Ан Рейнолдс.
— Какво става с това семейство? Защо трябва всички да ги избиват един след друг? О, Ариадни, страх ме е!
— Да — каза писателката, — има моменти, когато човек с основание може да се страхува. Току-що получих една телеграма и постъпвам според нея.
— О, не чух телефона.
— Не беше по телефона. Донесоха я.
Тя се поколеба за момент, после я подаде на приятелката си.
— Какво значи това? Операция?
— Вероятно сливици — поясни госпожа Оливър. — Миналата седмица Миранда беше болна от гърло, нали? И така, какво по-достоверно от това да бъде прегледана от специалист в Лондон?
— Да не сте полудели, Ариадни?
— Нищо чудно — рече тя. — Направо съм бясна. Хайде, Миранда ще се радва да дойде в Лондон. Не се тревожете. Няма да има никаква операция. В шпионските разкази това се нарича „прикритие“. Ще я заведем на театър или на опера, или на балет — където поиска. Като че ли най-добре ще е да отидем на балет.
— Страх ме е — каза Джудит.
Ариадни Оливър погледна приятелката си. Тя леко трепереше. Приличаше повече от всякога на русалка. Изглеждаше откъсната от действителността.
— Хайде — рече госпожа Оливър. — Обещах на Еркюл Поаро да ви взема, щом ми съобщи. И ето — съобщението пристигна.
— Какво става тук? — попита Джудит. — Не мога да разбера защо изобщо дойдох тук.
— И аз съм се питала защо сте дошли, но няма обяснение за това къде отиват хората да живеят. Един мой приятел отиде да живее сред блатата в Мортън-ин-дъ-Марш онзи ден. Попитах го защо ще живее там и той ми отговори, че винаги го е искал. Мечтаел да отиде там веднага щом се пенсионира. Казах, че самата аз не съм ходила там, но ми се струва, че е малко влажно. Попитах го дали е така. Той ми отвърна, че не знаел как изглежда, тъй като никога не е бил там. Но винаги е искал да живее там. При това си е съвсем нормален.
— И отиде ли?
— Да.
— Харесало ли му е?
— Ами още не съм говорила с него. Но хората са много странни, не намирате ли? Онова, което искат да вършат, онова, което просто трябва да вършат… — Излезе в градината и извика: — Миранда, отиваме в Лондон.
Момичето бавно се приближи към тях.
— Ариадни има намерение да ни закара там — поясни майка й. — Ще отидем на театър. Госпожа Оливър мисли, че ще може да намери билети за балет. Искаш ли да гледаш балет?
— О, с удоволствие! — отвърна Миранда. Очите й светнаха. — Трябва обаче да отида и да се сбогувам с един от приятелите си.
— Но ние заминаваме веднага.
— О, няма да се бавя толкова, но трябва да обясня. Дала съм обещание.
Тя изтича в градината и изчезна през портата.
— Кои са приятелите на Миранда? — попита госпожа Оливър с известно любопитство.
— Нямам понятие, наистина — изрече майката. — Тя никога не споделя с мен. Понякога си мисля, че единствените същества, които чувства като свои приятели, са птичките, които гледа по дърветата. Или катеричките. Смятам, че всички я харесват, но не зная да има някакви определени приятели. Не води момичета на чай или нещо такова или поне много по-рядко от другите момичета. Мисля, че най-добрата й приятелка беше Джойс Рейнолдс. — После добави някак отнесено: — Джойс й разказваше невероятни неща за слонове и тигри. — Тя се изправи. — Е, отивам да приготвя багажа, щом толкова настоявате. Но не ми се заминава. Имам толкова неща за довършване — като това желе и…
— Трябва да дойдете — твърдо изрече приятелката й.
Джудит тъкмо сваляше куфарите отгоре, когато дъщеря й дотича запъхтяна през страничната врата.
— Няма ли първо да обядваме? — попита. Въпреки вида й на горска нимфа тя беше здраво дете, което се хранеше с апетит.