— Ще обядваме някъде по пътя — каза Госпожа Оливър. — Ще спрем в „Влак Бой“ в Хавършам. Там не е лошо. Намира се на около четирийсет и пет минути оттук и поднасят доста хубава храна. Хайде, Миранда, тръгваме.
— Няма да успея да предупредя Кати, че не мога да отида на кино с нея утре. О, мога да й телефонирам!
— Добре, но побързай — каза майка й.
Миранда изтича в дневната, където се намираше телефонът. Джудит и госпожа Оливър сложиха куфарите в колата. Миранда излезе от дневната.
— Помолих да й предадат — изрече задъхано. — Сега всичко е наред.
— Мисля, че нещо ви става, Ариадни — отбеляза Джудит, докато се качваха в колата. — Наистина. Защо е всичко това?
— Ще разберем, когато му дойде времето — отговори тя. — Само че не зная дали на мен ми става нещо или на него.
— На него? На кого?
— На Еркюл Поаро.
В Лондон Еркюл Поаро седеше в една стая с четирима други мъже. Единият беше Тимъти Раглън, с неизменния си почтителен вид и безизразно лице, когато се намираше пред по-старши; вторият бе полицейският началник Спенс. Третият беше Алфред Ричмънд, главен полицейски началник на графството, а четвъртият бе мъж със строги черти от обществената прокуратура. Те гледаха детектива с променливи изражения или както някой би казал, по-скоро без определено изражение.
— Изглеждате доста сигурен, мосю Поаро.
— Наистина съм сигурен — заяви той. — Когато нещо се нарежда така, човек разбира, че трябва да е така, и само търси причините защо не трябва да е така. Ако човек не открие причините защо не трябва да е така, тогава мнението му се затвърждава.
— Подбудите изглеждат някак си сложни, ако мога да се изразя така.
— Не — отговори Поаро. — В действителност не са сложни. Но те са толкова прости, че е много трудно да се видят ясно.
Представителят на прокуратурата го погледна скептично.
— Много скоро ще разполагаме с едно определено доказателство — каза инспектор Раглън. — Разбира се, ако сме допуснали грешка…
— Искате да кажете, че „котето го няма в ямата“? — попита Еркюл Поаро.
— Трябва да се съгласите, че това е само предположение от ваша страна.
— Всички улики сочат натам. Когато едно момиче изчезне, причините за това не са толкова много. Първата е, че е избягала с мъж. Втората е, че е мъртва. Всичко останало е само неясни предположения и практически никога не се случва.
— Нещо по-конкретно, което можете да предложите на нашето внимание, мосю Поаро?
— Да. Във връзка съм с една добре известна фирма за продажба на недвижими имоти. Мои приятели, които са специализирани в сделки с имоти на Карибските острови, егейското крайбрежие, Адриатика, Средиземноморието и други места. Те са специалисти в тези курортни области и клиентите им обикновено са богати. Ето една скорошна покупка, която може да ви заинтригува.
Той им подаде сгънат лист.
— Мислите, че това има някаква връзка?
— Сигурен съм.
— Смятах, че продажбата на острови е забранена от това правителство?
— За парите няма пречки.
— Нещо друго, което можете да изтъкнете?
— Възможно е до двайсет и четири часа да имам за вас нещо, което ще изясни нещата.
— И какво е то?
— Очевидец.
— Искате да кажете…
— Очевидец на престъплението.
Човекът от прокуратурата го погледна с нарастващо недоверие.
— Къде е сега този очевидец?
— Надявам се, че в момента пътува към Лондон, и се моля да пристигне невредим.
— Изглежда сте обезпокоен.
— Вярно е. Направих, каквото можах, но ще ви призная, че се страхувам. Да, страхувам се въпреки предпазните мерки, които съм взел. Защото ние сме — как да го кажа? — ние сме изправени срещу безпощадност, бързи реакции, алчност, преминаваща всякакви човешки граници, и вероятно — не съм уверен, но не го изключвам — пристъп на безумие. Неща, които не са били заложени в този човек, но които са се развили. Семе, което е пуснало корен и е пораснало бързо. А сега вероятно е получило сила, изпълваща го с подчертано нечовешко отношение към живота.
— Ще имаме нужда от още някои мнения по този въпрос — каза представителят на прокуратурата. — Не можем да действаме прибързано. Разбира се, много зависи от… ъ-ъ-ъ… от работата в гората. Ако резултатът е положителен, ще трябва да помислим отново.