— Млади идиоти — каза мъжът.
Единият от младежките беше с дълга коса до раменете и с огромни очила. Другият приличаше по-скоро на испанец със своите бакенбарди.
— Не мислиш ли, че мама ще се тревожи за мен? — попита Миранда.
— Няма да има време да се тревожи за теб. Докато се сети, ти вече ще бъдеш там, където трябва.
В Лондон Еркюл Поаро вдигна телефона. Чу гласа на госпожа Оливър:
— Изгубихме Миранда.
— Как така я изгубихте?
— Обядвахме в „Блак Бой“. Тя отиде до тоалетната. Не се върна. Казаха, че я видели в кола с възрастен мъж. Но може да не е била тя. Може да е била някоя друга. Може…
— Някой е трябвало да стои с нея. Не биваше да я изпускате от очи. Нали ви казах, че е опасно. Госпожа Батлър много ли е разтревожена?
— Разбира се, че е разтревожена. Направо ще откачи. Настоява да телефонираме в полицията.
— Да, това е най-разумно. И аз ще им позвъня.
— Но защо смятате, че Миранда е в опасност?
— Не знаете ли? Досега трябваше да разберете. — После той добави: — Тялото е намерено. Току-що го научих.
— Какво тяло?
— Едно тяло в кладенеца.
Двайсет и пета глава
— Прекрасно е. — Миранда се огледа наоколо.
Килтърбъри Ринг беше местна забележителност, макар и не толкова известна. Била е разрушена още преди стотици години, ала все още тук-там имаше изправен по някой висок мегалитен камък, разказващ за отдавнашен религиозен обред.
Момичето беше любопитно:
— Защо са им били нужни всички тези камъни?
— За ритуалите им. Религиозни ритуали. За обредни жертвоприношения. Знаеш какво е жертвоприношение, нали, Миранда?
— Мисля, че да.
— То е много важно нещо.
— Искаш да кажеш, че не е вид наказание? Че е нещо друго?
— Да, то е нещо друго. Ти умираш, за да живеят другите. Ти умираш, за да живее красотата. За да се роди. Това е важното.
— Мислех, че…
— Да, Миранда?
— Мислех, че човек трябва да умре, защото каквото е извършил, е убило някой друг.
— Кой ти е втълпил това?
— Мислех си за Джойс. Ако аз не й бях казала нещо, тя нямаше да умре, нали?
— Може би не.
— Неспокойна съм, откакто умря Джойс. Не трябваше да й казвам, нали? Аз й казах, защото исках да й разкажа нещо, което си струва. Тя е била в Индия и все за това говореше — за тигри, за слонове, за златните им висулки, украшения и наметала. И аз реших… изведнъж ми се прииска още някой да знае, защото преди изобщо не бях мислила за това. — После добави: — Онова… онова нещо също ли беше жертвоприношение?
— В известен смисъл.
Миранда остана замислена известно време, след което каза:
— Не е ли вече време?
— Слънцето още не е на мястото си. Още пет минути и тогава ще освети камъка.
Те отново се умълчала.
— Струва ми се, че сега е моментът — каза спътникът на Миранда, поглеждайки небето, където слънцето клонеше към хоризонта. — Моментът е чудесен. Няма никого тук. Никой не идва тук по това време на деня, за да се изкачи до върха на Килтърбъри Даун и да види Килтърбъри Ринг. През ноември е много студено и боровинките са свършили. Най-напред ще ти покажа двуглавата секира. Двуглавата секира върху камъка. Издълбали са я там, когато са дошли от Микена или от Крит преди стотици години. Чудесно е, Миранда, нали?
— Да, чудесно е — каза тя. — Покажи ми я.
Те се изкачиха до най-високия камък. До него лежеше един повален, а малко по-надолу по склона имаше друг, който сякаш се бе наклонил под тежестта на годините.
— Щастлива ли си, Миранда?
— Да, много съм щастлива.
— Ето знака тук.
— Това наистина ли е двуглавата секира?
— Да, времето я е позаличило, но това е тя. Това е символът. Сложи ръката си отгоре й. А сега да пием за миналото, за бъдещето и за красотата.
— О, великолепно! — възкликна Миранда.
В ръката й бе пъхната позлатена чаша и от едно плоско шише спътникът й наля в нея някаква златиста течност.
— Има вкус на праскови. Изпий го, Миранда, и ще се почувстваш още по-щастлива.
Тя взе позлатената чаша и я помириса.
— Да, наистина мирише на праскови. О, погледни, ето го слънцето. Колко е червено! И сякаш действително е легнало на края на света!