Той я обърна към слънцето.
— Дръж чашата и пий.
Тя послушно се обърна. Едната й ръка беше все още върху мегалитния камък и неговия полуизтрит знак. Спътникът й беше застанал зад нея. Двама души, приведени почти на две, се измъкнаха изпод наклонения камък. Миранда и спътникът й бяха с гръб към тях и дори не ги забелязаха. Бързо, но крадешком новодошлите изкачиха хълма.
— Пий за красотата, Миранда.
— Как ли няма да го изпие! — чу се глас зад тях.
Розов кадифен ръкав се стрелна нагоре и изби ножа от ръката, която бавно се издигаше. Никлъс Рансъм сграбчи Миранда и я отведе далеч от двамата, които се бореха.
— Глупачка такава! — скара й се Никлъс. — Да дойдеш тук с един побъркан убиец. Би трябвало да знаеш какво правиш.
— В известен смисъл знаех — отвърна тя. — Мисля, че щях да бъда принесена в жертва, защото вината е моя. Джойс бе убита заради мен. Затова е редно аз да бъда принесена в жертва, нали? Щеше да бъде обредно убийство.
— Я не ми говори глупости за обредни убийства. Намериха онова момиче. Девойката-au pair, дето бе изчезнала преди около две години. Всички мислеха, че е избягала, защото е фалшифицирала едно завещание. Само че не била избягала. Намериха тялото й в кладенеца.
— О! — извика Миранда с измъчен глас. — Да не би в кладенеца на желанията? В кладенеца на желанията, който толкова исках да открия? О, не биваше тя да е там! Кой, кой я е хвърлил там?
— Същият човек, който те доведе тук.
Двайсет и шеста глава
Поаро отново се намираше пред четирима, които седяха и го гледаха. Израженията на Тимъти Раглън, на Спенс и на главния полицейски началник бяха като това на котка, която очаква всеки момент пред погледа й да се появи купа със сметана. Четвъртият мъж все още гледаше недоверчиво.
— И така, мосю Поаро — каза главният полицейски началник, поемайки инициативата и оставяйки представителя на прокуратурата само в ролята на наблюдател, — всички сме тук, за…
Детективът махна с ръка. Инспектор Раглън излезе от стаята и се върна, въвеждайки една жена на около трийсет години, едно момиче и двама младежи. Той ги представи на главния полицейски началник.
— Госпожа Батлър, госпожица Миранда, господата Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд.
Поаро стана и хвана ръката на Миранда.
— Седни тук до майка си, Миранда. Господин Ричмънд, който е, както се казва, полицейски началник, иска да ти зададе няколко въпроса. Той иска да му отговориш. Отнася се за нещо, което си видяла преди повече от година, по-скоро преди две години. Ти си споменала това пред едно лице и доколкото зная, пред никого другиго. Така ли е?
— Казах на Джойс.
— И какво точно сподели с Джойс?
— Че съм видяла убийство.
— Каза ли на някой друг?
— Не. Но мисля, че Леополд се досети. Той подслушваше край вратите. Обичаше да узнава тайните на хората.
— Ти си чула, че Джойс Рейнолдс малко преди празненството е заявила, че тя самата е видяла убийство. Вярно ли е това?
— Не. Тя е повторила онова, което й бях казала, само че искаше да й повярват, че се е случило на нея.
— Ще ни кажеш ли сега какво точно си видяла?
— Отначало не знаех, че е убийство. Мислех, че е злополука. Помислих, че е паднала.
— Къде беше това?
— В Куори Гардън, в ниското, където беше фонтанът. Аз бях в клоните на едно дърво. Гледах една катеричка, а човек не трябва да вдига шум, иначе ще избягат. Катеричките са много бързи.
— Разкажи ни какво видя.
— Един мъж и една жена я вдигнаха и я понесоха по пътеката. Помислих, че я носят в болница или в Куори Хаус. След това жената внезапно спря и каза: „Някой ни наблюдава“ и погледна към моето дърво. Аз се изплаших, но не помръднах. Мъжът каза: „Глупости“ и те отминаха. Видях, че имаше кръв на едно шалче и нож с кръв по него, и помислих, че вероятно някои са се опитвали да се самоубиват. Продължих да стоя много тихо.
— Защото се изплаши ли?
— Да, но не знаех защо.
— Не каза ли на майка си?
— Не. Помислих, че може би не е трябвало да съм там и да наблюдавам. На другия ден никой не спомена нищо за злополука и така забравих за това. И изобщо не се сетих за това, докато…
Тя изведнъж млъкна. Главният полицейски началник отвори устата си — после я затвори. Той погледна Поаро и направи много лек жест.
— Да, Миранда — каза Поаро, — докато какво?