— Но какво се е случило? — попита Поаро с доста остър тон.
— Там я намериха — отговори жената. — Някой, разбирате ли, някой е натискал главата й във водата с ябълките. Натискал я е и я е държал там така, докато я е удавил. В една нищо и никаква кофа, която дори не беше пълна догоре. Била е на колене и е навеждала главата си към кофата, за да захапе ябълка. Божичко, как мразя ябълките! — възкликна тя. — Повече не искам да видя ябълка.
Поаро я погледна, после напълни една чашка с коняк.
— Изпийте това — каза. — Ще ви олекне.
Четвърта глава
Госпожа Оливър остави чашката и изтри устните си.
— Прав сте — изрече. — Това… това ми помогна. Бях пред истерия.
— Виждам, че сте изпитали голям шок. Кога се случи това?
— Снощи. О, божичко, нима беше снощи?! Ами да, разбира се.
— И сега сте при мен. — Това не беше въпрос. Думите на Поаро изразяваха желание да научи поне малко повече. — Та защо дойдохте при мен?
— Помислих си, че бихте могли да помогнете. Виждате, че не е просто.
— Може да е, а може и да не е — каза той. — Зависи. Трябва да ми кажете нещо повече, нали разбирате? Полицията, предполагам, се е заела със случая. Без съмнение е бил извикан и лекар. Какво каза той?
— Ще има разследване.
— Естествено.
— Вероятно утре.
— Това момиче Джойс на колко години беше?
— Не зная точно. Може би на дванайсет или тринайсет години.
— Дребна ли бе за възрастта си?
— О, не. По-скоро бих казала, че беше доста зряла. Позакръглена — уточни госпожа Оливър.
— Добре развита? Имам предвид беше ли съблазнителна?
— Да, това точно исках да кажа. Но не мисля, че престъплението е било от този род… Предполагам, че е било нещо по-просто, не мислите ли?
— За такива престъпления — каза детективът — човек чете всеки ден във вестниците. Нападната девойка, ученичка е изнасилена — да, всеки ден. Това обаче се е случило в частна къща, което е вече различно, а може би все пак не е толкова различно. Но както и да е, все пак аз не съм сигурен, че ми разказахте всичко.
— Навярно не съм. Не съм ви разказала за причината, поради която дойдох при вас.
— Познавахте ли тази Джойс? Добре ли я познавахте?
— Изобщо не я познавах. Мисля, че е по-добре да ви обясня как попаднах там.
— Къде е това там?
— О, в Удли Комън.
— Удли Комън — замислено повтори Поаро. — Където всъщност наскоро… — започна, но не довърши.
— Не е далеч от Лондон. Около — о, на петдесетина километра. Близо е до Медчестър. Градче с няколко хубави стари къщи, но и с много нови постройки. Приятно и спокойно местенце за живеене. Наблизо има хубаво училище, а хората ходят на работа в Лондон или Медчестър. Не е нещо особено и е населено главно с хора от „средна ръка“.
— Удли Комън — замислено повтори Поаро.
— Бях там при една приятелка. Джудит Батлър. Тя е вдовица. Тази година бях на круиз из Средиземно море и с Джудит се сприятелихме на кораба. Има дъщеря на име Миранда, която е на дванайсет или тринайсет. Та тя ме покани да й погостувам и каза, че нейни приятелки уреждали празненство за деца по случай Деня на Вси светии. Каза, че вероятно бих могла да им дам някакви интересни идеи.
— Аха! — рече Поаро. — Сигурно ви е предложила да устроите разкриване на убийство или нещо подобно?
— Господи, не! — възрази гостенката. — Смятате ли, че някога отново ще помисля за такова нещо?
— Струва ми се малко вероятно.
— Но това се случи, ето защо е толкова ужасно — каза госпожа Оливър. — Искам да кажа, че не се е случило само защото аз бях там, нали?
— Не мисля така. Поне… Знаеше ли някой от присъстващите коя сте?
— Да — отвърна тя. — Едно от децата каза нещо за моите книги и още, че харесвали да четат за убийства. Ето как… ох, ето кое ме накара… Имам предвид, че това ме доведе тук.
— И което все още не сте ми разказали.
— Вижте, отначало изобщо не се сетих за това. Не веднага. Имам предвид, че децата понякога вършат странни неща. Искам да кажа, че има какви ли не деца, деца, които според мен би трябвало да бъдат настанени в домове за душевноболни, а не да ги пращат вкъщи, като им поръчват да си живеят нормално, защото в един хубав ден те извършват нещо като това.