В стаята имаше още една жена — досега бе мълчала, но сега се раздвижи на стола си.
— Луцифер — обади се тя. — Да, сега разбирам. Винаги е бил такъв.
— Той беше много красив — изрече Поаро — и обичаше красотата. Красотата, която създаваше с ума си, с въображението и ръцете си. За нея той би пожертвал всичко. Струва ми се, че по свой начин е обичал Миранда — но беше готов да я пожертва, за да спаси себе си. Той планирал смъртта й много грижливо — създал от това цял обред и може да се каже, че е я заразил с тази идея. Тя е трябвало да го уведоми, ако напусне Удли Комън, и той й наредил да се срещне с него при ханчето, където сте обядвали с госпожа Оливър. Трябвало да я намерят на Килтърбъри Ринг — до знака на двуглавата секира, с позлатена чаша до нея — обредно жертвоприношение.
— Луд — каза Джудит Батлър. — Трябва да е бил луд.
— Мадам, дъщеря ви е в безопасност, но има нещо, което много бих желал да узная.
— Вие заслужавате да узнаете всичко, което мога да ви кажа, мосю Поаро.
— Тя е ваша дъщеря — но дъщеря ли е и на Майкъл Гарфийлд?
Джудит замълча за момент и после отговори:
— Да.
— Но тя не знае това?
— Не. Тя няма представа. Срещата им беше чиста случайност. Запознах се с него като младо момиче. Влюбих се лудо и после — после ме обзе страх.
— Страх?
— Да. Не зная защо. Не че щеше да ми стори нещо — просто се страхувах от характера му. Беше нежен, но зад това имаше студенина и безпощадност. Страхувах се дори от страстта му към красота и творчество в работата му. Не му казах, че очаквам дете. Напуснах го, заминах и после бебето се роди. Измислих историята за съпруг, който е бил летец и е загинал при катастрофа.
Пообиколих доста места, преди да се заселя в Удли Комън, а и това стана доста случайно. Имах познати в Медчестър, където успях да си намеря работа като секретарка. И един ден Майкъл Гарфийлд дойде тук да работи в Куори Уд.
Нямах нищо против. Нито пък той. Всичко отдавна бе минало, но по-късно, макар и да не знаех колко често Миранда ходи в гората, започнах да се тревожа…
— Да — отбеляза Поаро, — между тях е имало връзка. Естествено привличане. Видях приликата помежду им. Само че Майкъл, последователят на Луцифер красавеца, беше зъл, докато вашата дъщеря притежава невинност и мъдрост и в нея няма зло.
Той отиде до бюрото си и донесе плик. От него извади изящна рисунка с молив.
— Дъщеря ви — каза.
Джудит я погледна. Беше подписана „Майкъл Гарфийлд“.
— Рисуваше я край потока — поясни детективът — в Куори Уд. Рисувал я, каза той, за да не забрави. Страхуваше се, че забравя. Това обаче не би му попречило да я убие. — После посочи една дума, написана с молив в горния ляв ъгъл. — Можете ли да го прочетете?
Тя бавно засрича:
— Ифигения.
— Да — каза Поаро, — Ифигения. Агамемнон пожертвал дъщеря си, за да излезе вятър и да откара корабите му към Троя. Майкъл би пожертвал дъщеря си, за да има една нова Райска градина.
— Съзнавал е какво върши — изрече Джудит. — Чудя се дали някога се е разкайвал?
Детективът не отговори. Пред очите му се оформяше картина на млад мъж с особена красота, легнал до мегалитния камък с двуглава секира, все още стискайки позлатената чаша, която бе грабнал и бе изпил отровата, когато възмездието бе дошло така внезапно, за да спаси жертвата и да го предаде на правосъдието.
Така бе умрял Майкъл Гарфийлд — подобаваща смърт — помисли си Поаро, ала, уви, нямаше да има цъфтяща градина на един остров в гръцките морета.
Вместо това пък имаше Миранда — жива, млада и красива. Той взе ръката на Джудит и я целуна.
— Сбогом, мадам, и поздравете дъщеря си.
— Тя винаги ще си спомня за вас и какво ви дължи.
— По-добре да не си спомня. По-добре е някои спомени да бъдат изтрити от съзнанието.
Той отиде при Ариадни Оливър.
— Лека нощ, chere Madame. Лейди Макбет и Нарцис. Беше изключително интересно. Трябва да ви благодаря, че се сетихте да ми се обадите за…
— Точно така — каза тя раздразнено. — Изкарайте си го на мен както обикновено.