— Одеве, като бях в кръчмата, Филип ми каза, че вчера пак бил тука.
— Кой, тате?
— Онзи хубостник, чичо ти. И какво току обикаля насам, какво ходи? Тоз хайдук е намислил нещо…
— Не зная, тате. У нас не е дохождал.
— Ти не си ли приказвала с него?
— С чича ли? Не. У, колко време има, откак не съм го виждала?
Даскал Ангел замълча, замисли се нещо. След малко той каза:
— Я иди, къзъм, отвън в одаята. На иконостаса под кандилото, оставил бях пари. Иди ги донес и ги тури в сандъка. Нà ти ключа.
Мария донесе парите, тури ги в сандъка и даде ключа на баща си. Даскал Ангел дълго време мълча и с едното си око поглеждаше дъщеря си. Такъв му беше обичаят — след като се наговореше, като се навикаше, уморяваше се и ставаше мълчалив. По едно време той пак се обади:
— Марийке, я обарни там рогозката. Оставил съм там други пари, даде ми ги Георги Желязов за нивата, дето я ся той. Вземи и тях ги тури в сандъка — и той пак й даде ключа.
Той ставаше благ, добре разположен и се радваше, че дъщеря му до такава степен е спечелила доверието му. На никого друг той не би дал ключа от сандъка.
Доде време да си легне даскал Ангел и Мария му постла, настани го. След туй тя мина в другата стая, но сама не си легна, не угаси лампата. Черните й очи често се обръщаха към прозореца, ослушваше се, чакаше сякаш нещо. След час-два някой лекичко, предпазливо почука на прозореца, зад стъклото се мярна човек. Мария грабна една бохча, приготвена по-отрано, угаси лампата и на пръсти излезе вън. От тъмнината се отдели и дойде при нея мъж — по вървежа се познаваше, че е строен, млад. Той пое бохчата, но се спря, защото Мария се обърна и погледна към къщата.
— Защо се връщаш? Да вървим…
— Сега, сега…
— Няма време. Какво гледаш?
— Ах, нищо, нищо… Горкия ми баща, мъчно ми е за него. И за къщата ми е мъчно…
— Ех и ти! Каква си…
Тя изтри очите си, после, хванати за ръце, близо един до друг, забързаха и се загубиха в тъмнината. Мина се доста време. Някъде далеч извън селото затрака каруца, засили се, като все повече и повече се отдалечаваше.
На другия ден даскал Ангел се събуди, повика, но Мария не доде. Даскал Ангел се разсърди, развика се — пак никой не се обади. Тогава той стана и като продължаваше да вика, обиколи от стая в стая цялата къща. Мария я нямаше. Като мислеше, че е на двора при кравите или че е отишла нейде при съседите, даскал Ангел излезе на чардака. Той се накани да извика, но видя, че Стойковица, съседката им, бързо-бързо ситнеше насам, като в същото време пристягаше ръченика си, както правят жените, когато се готвят да кажат нещо.
— У вас ли е Мария? — попита даскал Ангел.
Усмихната, Стойковица доде по-близо.
— Ех, чичо Ангеле, тя Мария, ех, нищо няма де, нали е мома, не е само до нея.
— Какво ми дрънкаш ти ма?
— Чичо Ангеле! Мария пристана снощи на Никола, Авджи Тодоровия син. Още снощи заминаха. С каруца.
Даскал Ангел нищо не каза, поогледа се наоколо си и седна на чардака. Изведнаж нещо му доде на ум, намери ключа в джеба си и като кучаше толкоз силно, че изглеждаше като че ще падне, влезе вътре и отвори сандъка: парите си бяха на мястото, както си ги знаеше. Той отвори след туй долапите — чеизът на Мария, трупан от години, си стоеше непобутнат. Мария нищо не беше взела. Една сълза се насъбра в едното, в здравото око на даскал Ангела и щеше да падне, но в тоя миг той си спомни за даскал Андона и като побесня се развика:
— Разбойник! Багабонтин! Хайдук! Виж защо дохождал вчера, той примами детето ми, той го отвлече. Брат, а, брат, туй ми било брат! Добре, добре! Аз ще те науча тебе! Сега ще ме разбереш ти мене, чакай…
Той ходи към кръчмата, обажда се на кмета, върна се пак в къщи. Вика, вика, докато прегракна. След туй замълча, не продума вече дума и легна. Дохождаше да го приглежда Стойковица. Отначало мислеха, че лежи от яд, от мъка, но скоро разбраха, че е болен, и тъй като нямаше кой да го гледа, известиха на даскал Андона.
Даскал Андон дойде веднага. Влезе един възнисък човек с побеляла коса, но червен, здрав. Месестият му нос на върха беше морав, лицето му, лъснато от пот, беше покрито с малки дупчици от шарка. Имаше вид на човек, който току-що се е смял, пак е готов да се смее, но мястото е такова, че трябва да пази приличие.
Той дойде до одъра, гдето лежеше даскал Ангел, и му се обади. Едното око на даскал Ангела се отвори, погледна го и пак се затвори. Кроткият даскал Андон в тая минута го хвана яд. Искаше му се да извика: „Зъл човек! Проклет човек! Лежи сега тука, лежи! Тъй ти се пада. Умори жена си, пропъди синовете си. Какво? Ти мислиш, че дъщеря ти е длъжна да седи цял живот при тебе и да те гледа? Да имаш да вземаш.“