Но даскал Андон не посмя да каже всичко това, а промълви:
— Е, де, бате, нищо няма. Не се грижи, свои хора сме, ще те приберем, ще те вземем у нас — и повече не можа да каже, защото го задуши плач.
В една кола натовариха всичко по-ценно от покъщнината, в друга качиха даскал Ангела. След туй заключиха къщата. Когато вече да тръгнат, поободрен, защото беше успял на два-три пъти да прескочи до кръчмата, даскал Андон каза:
— Таквоз нещо е света, бате — свой своего не храни, тежко му, който го няма. Всичко е до време. Ябълката стои на дървото, докато узрее, а после капва. Тъй са и децата — пораснат, станат големи и … хвръкнат като птички. Колко свят имаше тука, а сега… Виж къщата каква е… като празно гняздо…
Изпит, бледен, даскал Ангел лежеше в каруцата със затворени очи и мълчеше.