— Сядай, шефе — каза онзи, поднесе му чаша коняк и моментално се зае да му разказва някаква много завързана машиностроителна история, където конструкторите така оплескали нещата, че само да се чудиш…
Илиев се удивляваше на безцеремонността на мислите му. Винаги, когато се изказваше по някакъв въпрос, той съобразяваше множество обстоятелства, а тъй като беше невъзможно да се съобрази всичко, постъпваше като държавник, изразяваше се толкова общо и неясно, че при лош случай да може да се избави от евентуална грешка. Сомовската безцеремонност и яснота можеха да предизвикат само снизхождение върху лицето на всеки умен и възпитан ръководител.
Той знаеше нещо около въпросната история и тъй като много му се искаше да застане срещу Сомов, каза, че мнението му е необосновано.
Домакинът се извърна към него зачуден:
— Може и да си прав, шефе! — отвърна той, като несъзнателно засукваше ръкавите си. — Трябва да проверя, още веднъж да проверя…
Илиев знаеше, че не е прав. Но докато му каже, че проверката е сложна и дълга работа, онзи взе молива и направо започна:
— Ако приемем…
Той се вглъби така силно, че Илиев се почувствува отчужден, сам, принуден да чака резултат, който не го интересува. Никога не би прахосал толкова усилия за една проверка, за един спор…
„Ето той веднага се зае да изчислява и очевидно това му прави удоволствие, той се чувствува на мястото си, а на мен ми е неприятно, чуждо ми е, дори не се старая да го разбера сигурно съм много изморен…“
Зад голямата маса Илиев видя детско бюро, отрупано с листа. Позна почерка на Сомов и протегна ръце. Онзи вдигна глава.
— Тренировките! — каза той засмян. — Искаш ли да ги видиш?
Илиев искаше да каже, че най-добре друг път да ги видят, но Сомов бързаше да му се похвали. Приличаше на хлапак, който едва е дочакал този момент. Илиев не се удиви на огромната му работоспособност, а на това детско и толкова чистосърдечно желание. Нямаше и помен от тежката загриженост, от тревожния интерес на възрастния, който цени труда и себе си.
Машини, машини… Привлече вниманието му странна конструкция на стъкларски автомат, тази наистина сложна машина. Той задържа погледа си, докато Сомов небрежно разгръщаше друг чертеж. В първия момент не можа да проумее принципа на синхронизирането, после видя въпросителния поглед на конструктора, изчерви се и каза:
— Интересно!
Сам се беше възмущавал от това „интересно“, най-общата, нищо неказваща, понякога съвсем безсмислена дума, с която глупакът се опитва да изглежда умен, при това сдържано умен.
Боеше се, че онзи така, без да иска, ще започне да пита за някои съвсем специални неща, а той няма да може да отговори и ще е ясно, че той не знае за какво става дума, че е много далече от професионалното разбиране на този тип машини, и това ще бъде логичният край на неговия провал.
„Дилетант! Дилетант!“ — произнасяше той на ум, а може би и на глас, толкова спонтанно беше неговото чувство. И искаше да кимне с глава, да изтърси още десетина многозначещи и същевременно нищо незначещи изрази, които шумят в атмосферата на всяко добро общество, и да си отиде като от театрална сцена. Но зрителят вече знаеше кой е той, зрителят щеше да се усмихне, зрителят, чието присъствие той усещаше, един безплътен призрак, застанал срещу него, ухилен, жестоко саркастичен…
Сомов не беше зрител. Държеше се твърде почтително като към голям специалист и затова съвсем накратко се захвана да пояснява идеята си. Илиев с облекчение отгатна простотата на принципа, за миг самочувствието му се върна, той се напрегна, призова всичките си способности и дълъг опит и каза няколко наистина верни, съдържателни забележки.
Очевидно и Сомов смяташе, че той наистина знае много и може много.
— Отхвърлят ги — каза му той смеешком. — Дори не искат да ги разберат! По-лесно им е да не ги разбират…
Илиев отведнъж се разпали. Сомов трябва да знае, че всичко това е много ценно, много сериозно и той, Илиев, ще употреби цялото си влияние, за да помогне на младия инженер, той ще се бори за тия чудесни проекти като за свои.
Той каза с поривиста искреност:
— Ти си голям инженер! Ти си по-способен от всички, които познавам!…
Искаше да каже: „И от мене си много по-способен“ — но не успя да стигне дотам, замълча, защото му се стори, че Сомов очаква това, не че той доброволно признава, а онзи изтръгва властно признанието му…
Но пак се излъга. Сомов се засмя, изтича към децата, които стояха до печката, хвана най-малкия, вдигна го високо към лампата, завъртя го и го целуна. Обаче детето не искаше да му прости одевешния шамар и сега използува случая да си го върне, ритна баща си в брадата. Сомов се развесели и целуна крачетата му. После го пусна и се върна при Илиев.