Тя им говореше тихо на другия край на стаята, но Илиев слушаше и скришом я гледаше.
Беше облечена в импримена рокля с къси ръкави, някякъв отвратителен цвят. Голите й ръце бяха също пълни отпуснати, с много нежна кожа и мека плът. Стори му се, че е нежна, неповратна и доста уморена. Той се взираше в сипанчивото й лице, в безцветните й очи, гледаше я как върви между лицата на децата, как нарежда масата, как всичко тук тази вечер протича като естествен и неизменен ред на живота. Децата трябваше да се нахранят, децата трябваше да се измият, децата трябваше да спят, децата трябваше да се събудят…
Той не знаеше каква е тя, нито се запита какъв е характерът й, какво е образованието й, с какви претенции е, защото едно беше безспорно — тя беше жена, истинска жена, топла, влажна почва, която поема семената на човешкия род, спокойна и сигурна в тяхното съхранение, с радостното предусещане на пролетта, с безспирното отдаване на кръв и дух, и да се изпълни със съдържание един свят. Колко малко приличаше тази жена на ония дългокоси създания, които са изменили на собственото си предназначение и с това са престанали да бъдат истински жени, но тъй като природата не им прощава, те не са нещо друго, а блуждаещо нищо, в което всички напъни за осъществяване си остават движения на сенки.
Съзнанието на тази жена също се стремеше да не се подчини на природата, то дори не искаше да й признае, че е щастлива, все я тласкаше в небитието на женските илюзии, но нейното тяло, нейните големи гърди вече бяха щастливи със своя плод, те му се радваха, те се стремяха към него, живееха с неговия живот и непредубедено превъзхождаха наивните лъжи на съзнанието.
Тя говореше на Илиев, че съжалява, гдето не е на работа, че не може да упражнява професията си, нито като другите жени да излезе свободно…
„Каква работа! Каква професия!“ — искаше да й извика той, но знаеше, че това е несериозен разговор, че тя трябва да каже тия неща, една малка и донякъде необходима игра, а истината ще си останат ония четиримата, които лапаха фасула.
В друг миг той ненадейно си помисли какво би било, ако тя беше негова жена! Въображението му веднага я пренесе у дома, той я видя близо до себе си, със същия топъл израз, със същата физическа привлекателност… и въпреки това не беше същата! Липсваше нещо, което можеше да нарече сомовското. Не изпортваше ли самият той жените, защото и неговата жена при Сомов сигурно би била друга навярно съвсем на място…
Тръгна да си върви. За какво беше ходил у Сомови, за какво беше цялото му движение, състоянието му? Безцелно блуждаене или болест? Той чувствуваше необходимостта все пак да даде някакъв отговор. Помисли си, че го е привлякло надмощието на по-силния, защото имаше такава черта в характера на Илиев, да се засланя при по-силния. Сред безцветните спомени за неговите приятели и близки този Сомов отведнъж изпъкваше като интересна фигура.
„Какво ми е? — отведнъж се запита той на улицата. Нямам си друга работа и си измислям страдания? Всичо това може да съдържа някаква истина, но какво от това. Никой не ме заплашва с нищо! Защо съм се уплашил?“
Върна се бързо, вкара колата през отворената врата в двора. Тогава видя, че старият клоун го чака. Седеше на пейката, пушеше и го чакаше. Илиев поиска да избегне срещата, но нямаше откъде да мине. Ужасен беше този клоун, когато започнеше да плаче за смешни неща и да се смее за страшни истории.
— Само ние сме в къщи! — каза му той. — Жените пак ги няма!
— Ще изстинеш! — каза му Илиев.
— Аз непрекъснато изстивам — усмихна се старият, — от ден на ден, но госпожата не иска да ме дочака. Тя пък иска да се топли и ходи да я топлят!
Илиев гледаше в полумрака главата му, огромен череп със сбръчкана кожа на лицето, с израз на постоянно очакване, като че някой всеки миг щеше да го потърси и да си го прибере.
— Дори не си прави труда да ме лъже — продължи той, — излезе и я няма!
— За какво ти е? — попита го Илиев.
— Така — отвърна старият, — всичко се случва! А тя няма жал, няма съвест и сигурно ще ме продаде на студентите за опити! Тя може да ме продаде, за да ме режат на парчетии! Една жена може да ти направи абсолютно всичко, щом й паднеш в ръцете!
— Трябва да се прибираш — каза му Илиев. — Студено е!
— В Кайро — продължи старият, — бях ти разправял, изкарах на манежа шест двойки впрегнати жени, голи, като от майка родени, и препущаха като кобили! А аз си седя в средата и публиката реве, а аз само махам с камшика и конферансието каза, че съм велик човек! Да впрегнеш дванадесет жени и да правиш с тях каквото си искаш! Това е повече от дванадесет тигъра!