— Интересува ли те изобщо какво върша? — каза озлобен той.
— Пак ли започваш с твоя тон! — Тя го погледна твърдо с внезапна ненавист. Вечерта у приятелката беше минала зле. Можеха да отидат на много по-интересно място, ако не бяха маниашките му намерения да работи.
Презрителният блясък на сивозелените й очи го влуди.
— Тон! Какъв тон! — извика той. — Ти си празно и тъпо сьщество с претенции и маниери!
— Забранявам ти да ми говориш! — остро каза тя.
Той се разтрепера. Тя беше посмяла да застане срещу него в този момент!
— Ти си един паразит — продължи той. — За нищо не годна! Само клюки, приятелки, глупости! И това не е никъв дом, а пустиня. И ако ти си животно, което иска само живее и да младее, аз не искам да съм такова животно, искам истинска къща и истинско семейство…
Той продължи да вика. Дори не знаеше какво говори. Тя излезе и затвори вратата на кухнята. Задъхан, Илиев чу хълцането й. Беше я засегнал на най-болното място. В същия миг му дожаля за нея, но се обърна, тресна вратата и се затвори в кабинета си.
„Ще се разведа, ще напусна всичко, ще отида някъде може и шофьор да стана, но така не, не…“
Той се движеше покрай бюрото си, докато престана да мисли. Остана само движението му, чисто механическо, сякаш съзнанието беше потънало в нощта, луташе се там някъде и не се завръщаше.
„Трябва да направя нещо! — повтори той, преди да реши да си легне. — Не мога да продължавам така!“
И едновременно осъзна, че нищо няма да направи, че утрешният ден ще бъде като днешния, защото вече бяха имали подобни скандали с подобни изрази, с подобни състояния и с тях се свършваше целият му бунт…
Сви се върху дивана, както си беше облечен. Не можеше да заспи. Чувствуваше мозъка си силно напрегнат, в състояние, което предвещаваше неопределима будност. Представи си я, че тя също е легнала и продължава да хълца.
„Вече и за мене е много късно! — беше му казала веднъж. — Нито с тебе, нито без тебе!“
Пак стана и отиде при бюрото си. Онзи Сомов сигурно седеше там, край кухненската маса, и си чертаеше като на шега. И най-малкият се мотаеше около него и му крадеше моливите. А най-големият продължаваше да го гледа с живо любопитство. На Илиев се стори, че ако нечии очи погледнеха и към неговото бюро с такова любопитство, той непременно ще успее…
Взе тетрадката си с последните изчисления. Прелисти я. Гледаше нея, а все виждаше Сомовия математически почерк, интегралите без главички и силно разкрачените квадратни корени. После пак се взря в своята работа. Елементарна, безлична работа. Можеше да каже кой извод откъде е!
Разлисти втора тетрадка. Пак беше нещо съвсем обикновено. Най-обикновена ексцентър-преса, от тия, които чертаят студентите първи курс. Беше дори смешно да се подписва под този проект. Можеше да го даде така.
Взе трети проект и въобще не го погледна. Знаеше си, измьчена, много старателна работа, и на края позната схема.
Ослуша се. Стори му се, че жена му продължава да хълца.
„Защо правя това? — попита се той силно разстроен. — Защо се заблуждавам? Защо се измъчвам? Аз съм жертва на една грешка! Несъответствие между намерения и възможности! Защо трябва да плащам данък цял живот? Защо?“
Някакъв учител, биолог, съществувал в далечните му юношески години, любител на многосмислени фрази, твърдеше, че основната дейност на човека се ръководи от инстинкт към заемане на празното пространство. Илиев чуствуваше предизвикателното присъствие на това празно пространство, отведнъж ширнала се безгранична пустота, в която той блуждае невероятно самотен, нежелан. И неспособен. И заплахата, която идеше, също като в онзи сън, непредотвратима, за да дойде внезапното разтваряне на земната утроба, черният процеп, където ще се продъни случайният му живот. Сега му се стори дори, че всичко, всичко е всеобща измама, че и геният, и червеят предизвикват едни и същ присмех на празното пространство и най-добре е да се отпусне, да откачи балоните с амбициите си, да легне върху земята, спокоен и невъзмутим камък…
„Бих могъл!“
Явно е, че вече не можеше, доказано микроскопски. Но за щастие или за съжаление, не всички възможности се доказваха микроскопски. Пък и по-добре си живее в мъглата на недоказуемото. Толкова хора си съществуват само от непроверените и често никакви възможности, толкова хора съществуват под неистинските, лъжливите табелки не само на професии, но и на характери. И ако не настъпи време на безпощадна проверка, така си и доживяват, погребват бездарника като талант, страхливеца като герой… И какво от туй? А може би всичко това е единствената мъдрост…