Магьосникът слезе неуверено от олтара, огледа се и каза:
— Е, тогава ще тръгвам. — Направи няколко колебливи крачки, спря, въздъхна и повтори: — Тогава ще тръгвам.
Почти бе стигнал вратата, когато Амиранта го повика:
— Чакай.
— Какво има? — попита Беласко и се обърна.
— Дай ми още веднъж дума.
— Вече ти я дадох — изръмжа ядосано Беласко.
— Отново. Дай ми я отново.
— Кое?
— Клетвата.
Беласко помълча малко, сетне почна:
— Добре де. В името на кръвта на старицата…
— Убийте го! — изкрещя Амиранта.
Пъг, Магнус, елфите и дори Сандрина извърнаха към него учудени лица.
— Какво?
Единствено Джим не се поколеба. Кинжалът, който държеше, откакто бе влязъл в помещението, профуча във въздуха и се заби в гърлото на Беласко. Магьосникът изцъкли очи и вдигна ръка в мига, в който от раната рукна кръв.
Алени струйки бликнаха от ноздрите и устата му и той се свлече на колене. После, целият облян в кръв, падна бавно по очи.
— Защо? — попита Пъг.
— Защото това не беше брат ми — отвърна Амиранта.
— Какво?! — възкликна Сандрина.
— Беласко никога не би произнесъл клетвата погрешно. Тя започва с „Кълна се в кръвта на старицата от луните…“, а не с „В името на кръвта на старицата“. — Посочи окървавения труп на пода и добави: — Това не беше брат ми. Беше Дахун.
— Демонският крал? — попита Гуламендис.
— Да — отвърна Амиранта. — Мислехме се за хитри, но той почти успя да ни надхитри. Винаги беше един ход пред нас. Смятахме, че води битка за надмощие с Беласко, защото той искаше да мислим така. Беласко не може да забрави клетвата. Дахун е пратил него в тялото на демона, който се появи от Петия кръг. Предвидил е, че вие двамата — той посочи Пъг и Магнус — ще се справите с тялото му, а и Беласко не владее демоничната магия. Бил е лесна мишена.
— Беше необходима доста магия за разрушаването на конструкцията, но като цяло не срещнахме особена съпротива — призна Магнус.
— Но защо? — попита Пъг. — Защо е трябвало да си прави труда и да идва чак дотук — само за да обсеби тялото на брат ти?
— Не зная отговора на този въпрос — отвърна Амиранта.
— Тъй като скоро ще се върнем на Острова на чародея — подхвърли Джим, — предлагам да го обсъдим там.
— Съгласен — кимна Пъг. — Нека напуснем това забравено от боговете място и да се приберем у дома.
Никой не възрази.
Епилог
Последици
Пъг покани всички да седнат.
Настроението бе потиснато. Въпреки победата над демоните бяха дали много жертви.
— Амиранта, след смъртта на Беласко, надявам се, че дните на конфликт със семейството ти са вече минало — поде Пъг.
Чародеят се усмихна.
— Сигурно. Едва ли ще мога да поправя злото, сторено от моите двама братя, решили да служат на тъмните сили, но се надявам, че ще направя каквото е по силите ми.
— Помощта ти е добре дошла — отвърна Пъг. — И без това ние не можем да се похвалим с обстойни познания за Демонското царство.
— Пъг, брат ми смята да се върне в Е’бар, за да види дали можем да помогнем с нещо на сънародниците ни — каза Гуламендис. — И дали ще бъдем приети отново — добави сухо. — Лично аз бих предпочел да остана тук и да се ровя из книгите заедно с Амиранта.
— Разбира се — съгласи се Пъг. — И двамата с брат ти сте добре дошли по всяко време. — Погледна Ларомендис и добави: — Задачата ти може да се окаже доста трудна, ако правилно съм разбрал какво планира вашият лорд-регент. Но ако се наложи, готови сме да протегнем ръка и да предложим приятелство.
Ларомендис се засмя.
— Пъг, не забравяй, че ние сме от дългоживеещите. Дай на Томас още няколко години, за да изглади отношенията си с лорд-регента, и после ще те представим там.
Издокаран отново като парцалив предводител на крондорска улична банда, Джим Трепалото се разсмя гърлено и надигна чашата с вино. По-рано беше обявил, че макар Кралството да може да издържи още няколко дни без услугите му, не би могъл да каже същото за Шегаджиите. Сега, след като избърса небрежно уста с мръсния си ръкав, заяви:
— След няколко минути ще тръгвам, но имам един въпрос и струва ми се, сега е най-подходящият момент да го задам, тъй като всички сме заедно.
Пъг кимна и огледа присъстващите. Само Каспар отсъстваше, беше се върнал в Мубоя, за да поеме командването на своята армия. Брандос седеше до Сандрина и не спираше да се оплаква, че са го лишили от възможността да поразвърти меча.