За пръв път от доста време Пъг се засмя. Останалите в храма се обърнаха, стреснати от смеха му, и неколцина от тези пред горящите свещи го изгледаха навъсено, защото смехът не бе нещо, което се чуваше често в залата.
— Мисля, че е време да тръгваме — рече Джим.
— Застанете до мен — нареди Пъг и протегна ръце. Те ги хванаха и изведнъж се озоваха на друго място.
5.
Наследство
Амиранта се оглеждаше с почуда.
Джим също бе изумен от мястото, но успя да запази поне привидна невъзмутимост. Пъг им даде знак да го следват и ги поведе навътре в криптата.
„Крипта“ бе единствената дума, която според Джим можеше да опише помещението, в което се намираха, тъй като сводестият таван се губеше в дълбокия сумрак и не можеше да прецени височината му. Масивни колони подпираха тавана, а между тях бяха подредени множество книжни рафтове. На места те се кръстосваха с обърнати в друга посока лавици и така се получаваше картина, напомняща шахматна дъска. На всяко кръстовище бе поставена изящна стойка от ковано желязо, завършваща с кука, на която на желязна верига се поклащаше малък кристал. Кристалът осигуряваше само толкова светлина, колкото тези в помещението да могат да видят следващата лампа.
— Изумително — промърмори Амиранта, докато оглеждаше редиците книги.
— Бил съм в кралските архиви в Риланон — заговори Джим със също толкова слисан глас, — но в сравнение с тази библиотека те са улично павилионче. Колко тома се съхраняват тук, Пъг?
— Честно казано, нямам представа — отвърна магьосникът и закрачи между лавиците, някои от които се губеха нагоре в мрака, а край тях бяха подпрени стълбички с перила. — Може би библиотекарят ще ви каже.
— Това ли е Сарт? — попита Амиранта.
— Това, което беше Сарт — поправи го Пъг.
— Не разбирам — призна чародеят.
— Преди нашествието на Изумрудената кралица — заговори с измъчена усмивка Пъг — ишапианците са изоставили абатството си край град Сарт.
— Все още не разбирам — рече Амиранта и последва Пъг между лавиците.
Пъг спря и продължи:
— Ишапианците имат едно пророчество — или може би имаха ще е по-точен израз. В него се казва, че тяхната земя ще бъде обхваната от големи размирици и след разрушаването на Запада ще остане само Това, което беше Сарт.
Амиранта и Джим се спогледаха. Чародеят попита:
— Сарт беше ли разрушен по време на нашествието на Изумрудената кралица?
— Всъщност — отвърна Пъг — старото абатство остана непокътнато, доказателство за което е, че братята все още го използват.
— Значи пророчеството се е сбъднало — рече Амиранта.
— Може би — отвърна Пъг, когато чародеят и Джим го настигнаха. — А може би ни чакат нови беди и разрушения и само това място — Това, което беше Сарт — е предопределено да оцелее.
— Точно къде се намираме? — попита Амиранта. — Предполагам, че е някъде под земята, тъй като не забелязах нищо, което да наподобява прозорци.
— Да, намираме се дълбоко под земята — потвърди Пъг. — Що се отнася до местонахождението, обещах на монасите да не го разкривам никому, освен ако те не решат иначе. Бяхте транспортирани тук с помощта на магия, която не разбирате, и предполагам, че няма начин да посетите това място повторно.
— Сигурно — съгласи се Амиранта.
Стигнаха до висока врата и Пъг я дръпна. Помещението зад нея бе малко, наполовина заето от маса, зад която седеше белокос магьосник с черна роба.
— Татко — каза Магнус на Пъг, когато влязоха. После поздрави Амиранта и Джим.
До Магнус седеше друг магьосник с кафеникаво расо, каквито носеха ишапианците — с нищо незабележим човечец на средна възраст, чиято полугола глава бе украсена със самотен кичур кестенява коса. Той наведе глава в знак на приветствие и рече:
— Пъг. Водиш ни гости?
— Братко Виктор, това са наши приятели. Позволи ми да ти представя Джеймс, барон от кралския двор в Риланон и праправнук на лорд Джеймс Крондорски, известен още като Джими Ръчицата.
Монахът се усмихна и каза:
— Знаем една много интересна история за вашия далечен прапрадядо, която може да не сте чували.
— А това — продължи Пъг — е Амиранта, чародей от Сатумбрия, народ, обитаващ една земя отвъд океана. Той е нещо като експерт по демони и се нуждая от мъдрите му съвети.
— Щом се застъпваш за тях, нека са добре дошли — рече монахът. — Но Върховният отец може да не е тъй благоразположен.