Наоколо нямаше и следа от друго същество и те продължиха да се изкачват, като се бореха с изтощението си. Никой от двамата нямаше сила да се бие или да побегне, ако се наложеше. А и къде да бягат?
Малко след това стигнаха ръба и излязоха на равно плато. Въпреки че тук нямаше мъгла, светлината все още бе недостатъчна и наоколо се виждаха само тъмни очертания, а в далечината — слабо сияние.
— Демони? — попита тихо Ларомендис.
— Не по-близо от одеве.
— Предлагам да седнем тук и да изчакаме да се съмне.
Гуламендис седна и протегна уморено краката. След миг обаче се изправи решително и отсече:
— Не!
— Какво не? — попита брат му.
— Ти почивай. Аз ще остана на пост.
— Защо? — попита Ларомендис, макар че нямаше никакви сили да спори.
— Последните три дни трябваше да се занимаваш със създаването на илюзии, докато аз само сочех с пръчката насам-натам. И двамата знаем, че аз не мога да укротявам демони, когато капитаните, или господарите им са наблизо, а дори и да подчиня един на волята си, останалите ще се нахвърлят върху нас. Ти имаш повече нужда от почивка, защото не се знае какво ни чака на заранта. Аз ще поспя след изгрев-слънце, ако си намерим подходящо скривалище.
— Нямаш представа кога ще е това. Може слънцето да е залязло само преди час.
— Няма значение колко е дълга нощта на този свят. Ти спи, а аз ще те пазя.
Изгубил желанието да спори, Ларомендис легна и положи глава на ръката си. Не за пръв път му се налагаше да спи на твърда земя и той се отпусна на нея сякаш е мек дюшек.
Гуламендис, който бе не по-малко уморен от брат си, трябваше да полага усилия, за да остане буден. Мисълта, че наблизо може да има демони, му помагаше до известна степен да не затваря очи.
Изминаха часове. Укротителят на демони потрепваше леко, докато тялото му губеше топлина, а мокрите дрехи изсъхваха. Чудеше се как ли брат му бе успял да заспи тъй бързо и безметежно, а после се разсмя — ако имаше възможност, и той вече щеше да похърква сладко на земята.
Огледа нощното небе. Не знаеше много за съзвездията на различните светове, никога не бе изпитвал интерес към тези неща, така че не се надяваше и сега да се ориентира по тях за местонахождението им.
Докато обикаляше наоколо тихо, за да не събуди брат си и да се стопли, неусетно се замисли за странната поредица случки, довела ги на този неизвестен свят, и как двамата постепенно се бяха сближили покрай всичко това.
Като деца споделяха общ интерес към всякакви магични неща и след като бяха посветени в Кръга на светлината, продължиха да напредват заедно в обучението си, но след разпускането на Кръга от Събора заради слуховете, че се готвел да премахне някой от по-влиятелните му членове, бяха разделени дълги години.
По-късно откриха, че на няколко пъти пътищата им са можели да се кръстосат. Близо година бяха живели на противоположните краища на един и същи остров, ала докато Гуламендис бе обитавал една пещера в хълмовете, Ларомендис живееше в малко градче, прикривайки се под друга самоличност, тъй като тогава членовете на Кръга все още бяха подложени на гонения.
Едва след нашествието на Демонския легион преследването на оцелелите членове на Кръга бе прекратено. Гуламендис бе сигурен, че има и такива, които продължават да се крият, но повечето отвърнаха на призива на сънародниците си и се прибраха на Андкардия, където регентският Събор им даде амнистия.
Амнистия за всички, освен за Укротителите на демони. Съдбата бе пощадила Гуламендис, защото само няколко дни преди Ларомендис да пристигне в двора на регента брат му се бе съгласил да се отправи „доброволно“ на мисия, за да търси убежище, в случай че таределите бъдат нападнати в собствената им столица. Заради него Гуламендис бе затворен в клетка, но поне запазен жив. Повечето Укротители на демони не извадиха подобен късмет.
Небето взе да просветлява и черните силуети да придобиват по-ясна форма. Укротителят на демони почака, докато не започна да различава дървета, между които можеха да се прикриват, и събуди брат си.
Ларомендис се пробуди веднага, но нямаше съмнение, че все още е много изморен. Огледа се мълчаливо и кимна. Без повече коментари двамата тръгнаха към гората.
Дърветата бяха ниски и с малко листа. Храсталаците, през които се прокрадваха, шумоляха и това забавяше напредването им.