Пъг кимна и се отправи към другата врата. В стаята зад нея имаше гардероб и легло до прозореца, през който се виждаше градината, и друг прозорец, вероятно към още стаи за гости. Пъг не забеляза никакво движение зад отсрещния прозорец и предположи, че стаята е празна.
Затвори прозореца, изтегна се на леглото и се помъчи да се съсредоточи.
След смъртта на Миранда и Калеб всеки подобен опит неизменно бе придружен от мрачни мисли. Беше водил много битки през живота си, в една от тях бе изгубил Накор, но смъртта на жена му и сина му сякаш го беше прекършила.
От друга страна, чакаше го много работа и трябваше час по-скоро да се измъкне от спиралата на самосъжалението и гнева срещу боговете, които го бяха оковали със своята сделка. Напомни си за пореден път, че би могъл да напусне този живот след двубоя с Джакан, демона, преобразил се в Изумрудената кралица, но бе избрал да се върне и да продължи борбата. Цената, която трябваше да плати обаче, бе да гледа как всички негови близки умират.
Надигна се. Нещо човъркаше периферията на съзнанието му.
Стана, отиде до вратата на Амиранта, почука и щом чародеят отговори, влезе с пръст на устните, после го повика и отиде при вратата на Магнус. Отново почука съвсем леко и когато синът му се появи на прага, описа кръг с ръка. Магнус кимна и ги покани да влязат.
Разположи ги така, че да са близо до него, затвори очи за миг, сетне каза:
— Спуснах завесата. Заклинанието е съвсем слабо, за да не предизвика съмнения, ако ни наблюдават.
— Следят ни с магия, така ли? — попита Амиранта.
— Синът ми притежава умения, които дори аз нямам — отвърна Пъг. — Както ти усещаш демони, така той може да долови всеки опит за използване на магия, дори до степен да разбере предназначението й и да я неутрализира. — Погледна сина си и в очите му се четеше гордост. — Това е много рядка дарба.
— Използват най-обикновено заклинание за подслушване, което лесно се обезсилва. Но колкото по-дълго говорим за книгите, които ще изучаваме утре, толкова по-вероятно е някой да засече моето контразаклинание. Така че казвай какво има?
— Амиранта — каза Пъг. — Трябва да те попитам нещо. Говорихме толкова много за това какво знаем и какво не знаем за демоните, че пропуснах да уточня един въпрос от самото начало. Обсъждахме какво се е случило с Маарг на Шила, но така и не се върнахме към нещо, към което ти прояви интерес. Беше изненадан, че демонският капитан е овладял тялото на Изумрудената кралица, нали?
— Обладаването от демони е рядко явление — отвърна Амиранта, говореше тихо и бързо. — И подобни случаи са ограничени до определен тип същества. Категоризирам ги по-скоро като духове или призраци, отколкото като демоните, срещу които се изправяме. Идеята, че могъщ демонски господар, един от великите капитани, или някой с равна на него сила може да притежава подобна способност… — Амиранта сви рамене. — Наистина не си спомням какво съм искал да попитам тогава. По-скоро бях смутен от подобна мисъл.
— Защо? — попита Магнус.
— Защото това не е типично демонско поведение. Като съпоставих нещата, които ми казахте вие и които научих от Гуламендис, започнах да придобивам груба представа за демонското общество, ако то въобще може да бъде наречено така. Или, по-скоро, какво всъщност става в демонското царство. Според нашите представи там цари хаос, ала същевременно има правила и граници. Демоничното обладаване от могъщ, използващ магия демон просто не върви с всичко останало. — Той се огледа малко объркано и продължи: — Това наистина не е тема, която можем да обсъдим накратко, но се радвам, че я повдигна. Ако не намерим книгата, за която дойдохме, ще потърсим всичко, посветено на срещите с демоните. Поне ще получим допълнителна информация.
— Ще поговорим повече по въпроса, когато е безопасно — съгласи се Пъг.
Вечерята, напълно според квеганските традиции, бе разкошна. Четири дълги маси бяха подредени в квадрат, с достатъчно място между тях, за да могат свободно да се движат прислужниците и да разнасят подноси с храна. Всеки от гостите можеше да избира какво да му поднесат, като махне на преминаващия наблизо прислужник. Зад гърбовете им пък сновяха млади мъже и жени, носещи кани с вино и ейл.
Прислужниците бяха облечени със семпли туники, дълги до коленете и пристегнати на пояса с дебел шнур. Бяха момчета и момичета, никой не изглеждаше по-възрастен от осемнайсет-двайсет години и всичките бяха надарени с необичайна хубост.