Некромантията и демоните по принцип не бяха свързани. Демоните изпитваха твърде голямо удоволствие да разкъсват живи същества, за да оставят достатъчно материал, та некромантите да могат да експериментират със своя занаят.
Но от проучванията си Сандрина знаеше, че прилагането на тъмните изкуства изисква много енергия, а сред всички тях некромантията бе най-могъщото тъмно изкуство. Може би някой се опитваше да използва магията на смъртта, за да постави под свой контрол демони? Нямаше представа дали това е възможно и какви може да са последствията. За кой ли път съжали, че няма възможност да обсъди този въпрос с Амиранта, преди, разбира се, да го удуши с голи ръце. Всичко това пак я накара да се ядоса на себе си — каквото и да станеше, неизменно се връщаше в мислите си към този проклетник!
Вятърът смени посоката си и започна да отслабва, но Сандрина знаеше, че пустинните ветрове, особено по тези краища, са непредсказуеми. Поне засега обаче поривите утихнаха и тримата можеха да се ориентират доста по-добре.
Отново заслизаха надолу. Вятърът ту се усилваше, ту отслабваше, но вече можеше ясно да се види какво ги очаква отпред. Пътят бе почти толкова широк, колкото този от Дърбин до крепостта — стар, прояден от ветровете и наводненията и рядко използван. Но когато вятърът спря съвсем, Сандрина успя да различи следи от скорошно преминаване. Голям брой коне и каруци бяха минали по него и ако се съдеше по посоката, в която бяха обърнати дирите от копитата, се бяха насочили към долината.
Сандрина се зачуди кой може да стои зад това и какво е намислил. Дърбин бе убежище за всякаква паплач от крайбрежието на Горчиво море и управляващите трупаха несметни богатства, като си затваряха очите пред това, което контрабандистите внасяха или изнасяха. Нещо типично за цялостната политика на Кешийската империя, в която алчността доминираше над желанието да се поддържа редът и законността — и толкова по-слабо бе то, колкото по-отдалечен бе този процес от столицата. И все пак броят на фургоните и животните, минали по този път, бе твърде голям дори за мащабите на Дърбин.
Сандрина предполагаше, че сред останките от древната крепост лежат полузаровени поне стотина мъртъвци, може би повече. Преминаването на подобна група през пустинята все би привлякло нечие внимание. Който и да стоеше зад тази история, по някакъв начин бе успял да попречи на имперските войници да докладват за него, което можеше да означава, че губернаторът или някой от подчинените му е бил подкупен с пари… бил е заплашен… или и двете.
Докато слизаха по виещия се път, който лъкатушеше по склоновете на планината, вятърът съвсем утихна. Сякаш някой изведнъж смъкна завесата от прах и пясък.
— Какво е това? — попита неспокойно Фарсон.
— Какво наистина? — попита Сандрина, а Джалиел ги изпревари, спря и възкликна:
— Пресвета богиньо!
В другия край на долината се издигаше масивна постройка. Ако се съдеше по очертанията й, това бе някакъв тип отбранително съоръжение, заобикалящо нещо, което заради голямото разстояние не можеха да различат. Към небето стърчаха четири кули, една явно по-завършена от останалите, и ясно се виждаше, че ще се съберат над центъра на… това, което бе вътре и под тях.
— Не съм инженер — каза Фарсон, — но имам известна представа от обсадните машини, които навремето баща ми строеше за краля. Тези кули… — той ги посочи — просто не могат… не могат да се извиват по този начин.
— Ще се постарая да не им го казвам — тихо каза Сандрина.
— На кои? — попита Джалиел.
— На тези, които ги строят.
— Мисля, че ще е добре да си потърсим укритие — подхвърли Фарсон.
Сандрина се огледа и каза: