— Малко по-надолу са — отвърна агентът.
Джим кимна и го последва. Беше настоял да приближат древната крепост пешком, защото на коне щяха да ги забележат отдалече. Внезапно му се стори, че зад тях има някой, и дръпна Амед да приклекне. Посочи нагоре и кимна.
Амед също отвърна с кимване. Двамата имаха богат опит в поставянето на засади и знаеха инстинктивно какво трябва да правят. Джим щеше да се върне назад по пътеката, докато спътникът му опише полукръг през горичката и се появи в гръб на този, който ги следва. Джим почака малко, за да даде време на Амед да заеме позиция, и пое нагоре.
Когато стигна билото обаче откри само Амед — беше коленичил до пътеката и я оглеждаше на лунната светлина.
— Не съм сигурен — каза кешийският шпионин, — но който и да те следваше, свърна назад веднага щом ти тръгна нагоре. Ще го проследим ли?
— Не — отвърна Джим. — Трябва да докладвам какво съм открил колкото се може по-скоро.
— Магия?
Джим се усмихна.
— Ще ми се. Но тези машинки вече трябва да се използват само при крайна нужда. Някои от по-старите престанаха да работят. Пъг се опитва да намери начин да ги зареди, но изглежда, че ни липсват доста познания за цуранското магьосническо изкуство.
Амед сви рамене.
— Не зная много за цураните. Малцина от тях са стигали толкова на юг. Но имам голямо желание да посетя Ламът.
— Най-обикновен град — отвърна Джим. — Да тръгваме.
Докато вървяха към мястото, където бяха оставили конете, един мъж, скрит в сенките, ги следеше с поглед. Изчака да се отдалечат достатъчно, после се обърна и затича нагоре в нощта.
Беласко го чакаше.
— Господарю, стана точно както предположихте — докладва мъжът.
Магьосникът се усмихна, но в изражението му нямаше нищо радостно.
— Добре. Нека Джим Трепалото се върне в Крондор с разказ за кръвопролития и тъмна магия.
— Не разбирам.
— Не съм и очаквал да разбереш — рече Беласко и огледа безбройните трупове наоколо. — Понякога трябва да направиш малка демонстрация, за да покажеш на противника си на какво си способен.
— Наистина не ви разбирам, господарю. Какви са заповедите ви за мен?
— Брей, какъв ентусиазъм. — Беласко изгледа наемника с присвити очи. — Не съм сигурен, че ми се нрави.
— Правя каквото ми наредите — рече мъжът и сведе глава.
— Откъде си? Имаш странен говор.
Наемникът се усмихна широко и се видяха два реда изпилени зъби.
— От Шаскахан, господарю.
— А! — възкликна Беласко и лицето му грейна. — Островът на канибалите! Чудесно! Та, както казвах… Понякога е добре да внушиш на противника, че е на крачка пред теб. Друг път не. Е, в този случай искам да привлека вниманието им върху кръвопролитието и тъмната магия, та да си мислят за мен като за безумен некромант като брат ми.
— Това в служба на Дахун ли е, господарю?
— Разбира се — отвърна Беласко, обиден от въпроса. — Но не по начина, по който си мислиш. Доведете конете — провикна се към другите. — Потегляме на юг!
Останалите наемници се размърдаха. От всички убийци, които държеше за помощници, тези бяха най-дисциплинирани и лоялни. Фанатиците имаха своето преимущество, но бяха прекалено готови да умрат за своя „бог“, а за момента Беласко се нуждаеше от сподвижници, които да убиват, вместо да умират.
— Предполагам — рече той, — че Джим Трепалото и господарите му ще сметнат за необходимо да изследват Долината на изгубените. А когато дойдат, ще им подготвим ново забавление.
Забърза към мястото, където наемниците бяха приготвили коня му, метна се на седлото и се огледа, за да се увери, че всичко е така, както искаше да изглежда. Огньовете щяха да горят още много часове, пепелищата щяха да димят няколко дни. Пушеците и миризмата на смърт щяха да витаят над платото повече от седмица, но накрая горещите пустинни ветрове и дребните хищници щяха да превърнат останките в прах и оглозгани изсъхнали кости.
Беласко даде знак на мъжете да го следват към Долината на изгубените.
Сандрина, Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите, чакаше при доковете. Бяха й наредили да се срещне тук с един благородник от Кралството. Нямаше представа кой е, но я увериха, че той ще я познае. Не знаеше дали са се срещали преди, или са му дали описанието й — в края на краищата в Ордена нямаше много високи руси жени.
Приближиха се двама мъже, покрити с прахоляк от дълъг път. Лицата им бяха скрити зад кърпите, които бяха вързали върху устите и носовете си — нещо съвсем естествено за пътници, идещи от Джалпур. Въпреки нетърпимата горещина Сандрина стоеше неподвижно, облечена с тежката си броня, пристегнала щита на гърба си и наместила меча така, че да й е подръка.