— С радост ще се съглася, стига да ми посочиш каквото и да било укритие.
Намираха се на голото било на планината. Дори край странната постройка да имаше часовои, тримата бяха твърде далеч, за да ги забележат, но ако часовоите бяха в подножието на отсамния склон, можеха да ги видят.
Сандрина посочи една малка долчинка на десетина крачки встрани от пътеката.
— Това май е пресъхнало корито на поток — каза и подкара коня си натам. Заслиза предпазливо сред камънаците. Надолу долчинката се превръщаше в дълбоко дере. Сандрина спря и каза:
— Ще оставим конете тук и довечера ще идем да разузнаем района.
— Да оставим конете? — попита Фарсон.
— Пътят е съвсем открит и ако долу има пост, ще ни набучат със стрели веднага щом ни забележат. — За миг се замисли.
— Има три завоя нагоре по пътя и още пет или шест надолу.
— Фарсон, върни конете в горната част на дерето. Ще ни чакаш там. Разседлай ги и ги остави да си отдъхнат, но за малко. Искам да са готови да поемат на път веднага щом се наложи. — Усети надигащото се в него желание да възрази и го спря. — Задачата ти е много важна. Ако не се върнем до утре сутринта, трябва да предположиш, че сме мъртви. Ще препуснеш за Дърбин, ще вземеш най-бързия кораб за Крондор и ще отидеш право в Храма. — Спря за миг: даваше си сметка, че в списъка на отец Крийган се числеше само едно име на човек, към когото можеше да се обърне. — Там ще намериш брат Уилоби. Разкажи му какво сме открили тук.
— Какво всъщност открихме, сержант? — попита брат Фарсон и кимна към странната постройка. — Дори не мога да го опиша, камо ли да предположа какво може да е предназначението му.
— Това е преден пост за начало на нашествие — отвърна Сандрина. — Не ги ли усещаш?
— Кои? — попита Джалиел и веждите му се сбърчиха тревожно.
— Демоните — отвърна Сандрина. — Тук гъмжи от демони, кожата ми направо настръхва.
— Сержант, може да съм малко напрегнат, но… не усещам нищо.
— Аз също — добави Джалиел.
Сандрина ги погледна внимателно, после отсече:
— Чухте заповедите ми.
Фарсон кимна, хвана юздите на конете и тръгна неохотно нагоре.
Сандрина се огледа внимателно, търсеше и най-малкия признак, че може да са под наблюдение.
— Ще се видим утре, Джалиел — подметна Фарсон през рамо.
— Сега какво? — попита я тихо Джалиел.
— Ще чакаме тук — отвърна тя и погледна към небето. — Ти си почини. Аз ще остана на пост.
Рицарят кимна и се просна на земята, без да го подканят повече. Беше още сутрин и може би ги очакваше дълъг ден, но годините, прекарани в премеждия, го бяха научили да си почива, когато има възможност.
Сандрина приклекна до една канара и се загледа в далечната странна постройка. Ако се съдеше по едва забележимите движения около нея, там ставаше нещо, но тя не можеше да различи подробности. Беше решила да изчакат тук да се стъмни и сетне да се промъкнат надолу. Отправи кратка молитва към Богинята да ги опази от нежелани погледи, тъй като не хранеше илюзии, че ще успеят да се изкатерят обратно до върха, без да ги гони потеря.
Погледна слънцето, което бавно се изкачваше по небосвода, и се помъчи поне този път да не допуска Амиранта в мислите си.
Веднага щом слънцето залезе, Сандрина и Джалиел започнаха да се промъкват надолу.
Сандрина бе обезпокоена от бързото смрачаване — въпреки че се приближаваха към странната конструкция, тя не успяваше да различи нови подробности. Толкова рано вечерта на небето грееше само Малка луна, най-малкият от трите спътника на Мидкемия, и осигуряваше съвсем оскъдна светлина. Средна луна щеше да изгрее най-рано след два часа, а Голяма чак към полунощ. И все пак на този етап по-важното бе да останат незабелязани, така че можеха само да се радват, че все още не е настъпило яркото Трилуние.
В долния край на пътя имаше малка кула, не по-висока от два етажа. Ако бяха тръгнали насам през деня, неминуемо щяха да бъдат забелязани от часовоите. Сандрина показа със знаци на Джалиел да заобиколят пътя отдалече.
Дерето свършваше в пресъхнало речно корито. Вероятно преди векове тук бе текла доста голяма река, макар че Сандрина не можеше да си представи местността обрасла с буйна растителност. Ала свидетелствата за водна ерозия бяха навсякъде под краката им и им помагаха да се прикриват добре, докато пълзяха към южния край на коритото.
И двамата имаха опит от множество схватки, но и двамата си даваха сметка, че това е разузнавателна операция, а не битка. Строеж с подобни размери на място, толкова отдалечено от всякакви форми на цивилизация и власт, можеше да е дело само на сили, враждебно настроени към цивилизацията и властта, и следователно да представлява заплаха, изискваща намесата на Храма. А миризмата на демони бе толкова силна, че Сандрина не се съмняваше колко неотложна е тази намеса.