Тя огледа стените. Да, това наистина беше крепост. Но не приличаше на нито една от крепостите, които бе виждала.
— Какво е това място? — прошепна Джалиел.
— Във всеки случай не и такова, на което витае добро — отвърна Сандрина. — Тук ще се разделим. Искам да тръгнеш нататък. — Тя посочи южния край на пресъхналото корито и изви ръка, за да покаже, че той трябва да следва извивката на стената. Постройката, изглежда, бе кръгла, но трябваше да се приближат още малко, за да е сигурна. Извивката на стената подсказваше, че вероятно крепостта е огромен овал.
— Тръгвай и се върни тук в полунощ — прошепна тя. — Ако ме няма, връщай се горе. Ако Фарсон вече тръгнал за Дърбин, иди в оазиса при Ла-амат-атал и изчакай някой керван да те откара до по-цивилизовани места. Ако пък стигнеш горе, преди да е тръгнал, разкажи му какво си видял и тръгни с него за Крондор.
— Да, сержант. А вие?
— Аз ще заобиколя от другата страна, а после ще се постарая да изкатеря билото, преди Фарсон да е тръгнал.
— Богинята да е с вас, сестро.
— И с теб също, братко — отвърна тя.
Той тръгна: движеше се удивително тихо за човек с пристегнат на гърба тежък щит. Сандрина изчака малко, за да не създава прекалено много движения в този участък, после изпълзя от коритото и се запрокрадва през един равен участък. Не беше никак лесно, защото не само щитът й тежеше, но и стискаше в ръката си меча. Стигна до един храсталак между речното корито и караулката. Помоли се на Богинята, ако там има някой, да гледа към пътя, а не към нея, и пое напред. От време на време спираше и оглеждаше стената, като се опитваше да различи подробности — има ли някой отпред, какво прави и прочее, но беше твърде далече. Приклекна зад един камък, за да огледа караулката, и едва сдържа възклицанието си. Не можеше да повярва на това, което виждаше — пред караулката на пост стоеше елф и ако се съдеше по силуета му, беше от наскоро пристигналите Звездни елфи.
Опита се да се пребори с объркването си. Усещаше демонично присъствие в огромни мащаби, ала на пост стоеше не демон, а елф. Като се имаше предвид репутацията им на същества, които виждат добре в мрака, трябваше да брои себе си и Джалиел за късметлии, след като бяха успели да се спуснат дотук незабелязани.
Трябваше да се доближи още и да се опита да разбере какво става тук. Почака елфът да се обърне и запълзя през поредното открито пространство, като се стараеше да не вдига шум. Само далечните шумове на кипящата в крепостта работа нарушаваха покоя на пустинната нощ. „Къде е проклетият вятър точно когато ти трябва?“ — помисли ядно Сандрина.
Сандрина бе приклекнала зад някакви празни фургони — разпрегнатите животни бяха отведени някъде. Кой знае защо, изпитваше съмнение, че онези в крепостта биха се погрижили за животните. По-скоро ги бяха изяли. Всичко тук намекваше за еднопосочна дейност, като недостроената още крепост бе крайната точка на това мащабно начинание. На моменти се чувстваше сякаш ще се разкрещи от яд и безсилие и само страхът и предпазливостта й помагаха да запази мълчание. Имаше толкова много въпроси, които я измъчваха, а единственото, което можеше да прави засега, бе да се промъква тихо и да наблюдава.
Огромната отворена порта й позволи да надзърне вътре. Почти й се зави свят при вида на невъобразимото множество джуджета, човеци, елфи и дори троли, работещи под бдителния поглед на демони. Изглеждаше така, сякаш използват простосмъртни същества за робски труд — нещо неописано в нито една от хрониките, посветени на демоните и тяхното царство. Сега повече от всякога съжали, че Амиранта не е с нея, и не защото й бе разбил сърцето и искаше да го накаже — не, трябваше й, за да й помогне да открие зрънце здрав смисъл в цялото това безумие.
Един от демоните погледна в нейната посока. Сандрина затаи дъх. Никога не бе виждала демон с толкова впечатляващ вид. Главата му беше като сплескана глава на маймуна, с две щръкнали уши, гротескна пародия на елфски уши, а на широките му гърди се поклащаше амулет от човешки череп. На раменете си бе пристегнал тежки нараменници от черна стомана с извърнати краища, завършващи със заострени позлатени шипове. Краката му бяха защитени от черна броня, на челото си имаше златна верижка, на която се поклащаше още един човешки череп. Огромният меч, който държеше в десницата си, пулсираше със зловеща червена светлина.