— Залегни, в името на боговете!
Сандрина клекна, но мечът й все още сочеше към него.
— Ще се опитваш ли още да ме убиеш?
Джуджето я погледна смутено.
— Да те убия? Жено, дори не знам коя си, но ако не работиш за тях… — то посочи крепостта, — смятай, че си ми най-добрият приятел.
— Ти кой си?
— Кеандар, син на Кендрин от Дорджин.
Тя кимна и му посочи да пропълзи след нея до фургоните. Дорджин бе най-близкият град на джуджета, на границата на Велики Кеш и Островното кралство.
— Какво става тук?
— Това е дълга история и бих предпочел да ти я разправя на възможно по-безопасно място. — Кеандар посочи строежа. — Там има мои роднини и смятам да се върна в Дорджин, да разкажа на краля какво става тук и да дойда пак начело на въоръжен отряд.
Сандрина знаеше, че ще е нужно повече от един отряд, за да се справят с това, което ставаше в крепостта, но реши, че въпросът може да почака.
— Все пак ще ми кажеш ли какво става тук?
— Ами… — отвърна джуджето. — Мен ме използваха като пазач, но тези от сънародниците ми, които имат умения — строители, ковачи и зидари — получиха работа вътре. Разговаряхме рядко, само докато ядем — когато ни даваха да ядем.
— Ела — каза тя и вдигна глава към Малка луна. — Имам кон, ще яздим двамата. Трябва да се отдалечим колкото се може повече оттук, за да стигнем преди изгрев-слънце.
— Преди изгрев-слънце?
— Един от хората ми остана при конете, но преди изгрев ще тръгне към Дърбин.
— О! — възкликна джуджето. — Значи не си сама?
— Не съм — рече Сандрина. — Има още двама с мен.
— Какво пък, ще си побъбрим, но нека да е на колкото се може повечко мили оттук. Ти води, аз ще те следвам.
Сандрина кимна, измъкна се изпод фургона и се затича приведена към канарата, от която започваше дългият обратен път покрай караулката. Когато я наближи, спря, обърна се към Кеандар и каза:
— Трябва да се промъкнем незабелязано покрай часовоя.
— Защо просто не го убием? Това е само някакъв си елф.
— Не е сигурно дали ще пратят някой да провери защо не си се прибрал — обясни тя, — но ако открият мъртъв часовой, ще вдигнат тревога.
Той въздъхна, сякаш беше разочарован, и каза:
— Ами добре. Не ни следят постоянно заради тези неща, дето ни карат да носим. Те изпиват волята и объркват ума.
— По-късно ще ми разкажеш — рече тя и Кеандар кимна. А Сандрина добави шепнешком: — Ако има по-късно.
Малко преди зазоряване стигнаха при изнервения Фарсон, който вече бе оседлал трите коня.
— Кой е този, сержант? — попита той и втренчи поглед в джуджето.
— Това е Кеандар от Дорджин. Ако се случи нещо и аз загина, трябва на всяка цена да го отведеш на Острова на чародея.
Фарсон се ококори.
— На Острова на чародея? Сержант, никой не отива…
— На Острова на чародея, казах.
— Но Крондор…
— На Острова на чародея — потрети тя заповеднически. После се огледа и попита: — Джалиел?
Фарсон поклати глава.
— Ще почакаме докато слънцето се вдигне над хоризонта и тогава потегляме — със или без него. — Сандрина знаеше, че най-вероятно са го изгубили, че е бил твърде близо и навярно са го усетили. Въпреки това бе длъжна да сдържи дадената дума и да го почака.
Слънцето изгря и след като почака да се откъсне напълно от хоризонта, тя промълви:
— Нека Богинята се смили над него.
После хвана юздите на коня на Джалиел и ги подаде на джуджето.
— Да ти помогна ли да се качиш на седлото?
Джуджето се ухили. На утринна светлина косата и брадата му бяха почти червени, а очите му блещукаха в синьо. Беше типичен представител на своя народ, с широки гръден кош и плещи и яки ръце и крака.
— Може да съм нисък — рече Кеандар, — но не съм дете. Скокът му на седлото бе впечатляващ и ръката му стисна юздите по начин, подсказващ за опитен ездач.
Фарсон и Сандрина също се метнаха на седлата и тя се огледа за последен път, с почти угаснала надежда да види приближаващия се Джалиел. После въздъхна и нареди:
— Към Дърбин!
Обърнаха конете и препуснаха на север.
9.
Война
Гуламендис скочи.
Гущерът се стрелна встрани, но Укротителят на демони успя да го сграбчи с едно светкавично движение и да го удари в камъните. После изтича обратно в пещерата, където го чакаше брат му. Малък огън бе разпален в дъното и магьосникът седеше приведен над него, опитвайки се да се стопли в утринния хлад.