— Тези двамата — той посочи полугущерите-получовеци — очевидно са нещо като охрана на едрия. Останалите са бойни демони, но досега не ги бях виждал да стоят толкова неподвижно, нито да носят броня или оръжие. Въобще, всичко това е съвсем ново за мен.
— Кое по-точно?
— Ще ти кажа, когато ни остане повече време — отвърна Гуламендис. — Едрият в средата е или демонският крал Маарг, или някой, който ужасно наподобява описанието, което ми даде Пъг.
— Но нали Пъг каза, че е открил Маарг мъртъв на друга планета?
— Има смърт и смърт — заключи философски Гуламендис. — От години се занимавам да пращам демони обратно в тяхното царство и предполагам, че на неколцина съм видял напълно сметката, но не мога да кажа със сигурност дали са мъртви, или са се завърнали отново в променен вид. — Надзърна предпазливо над камъните. — Ако съм прав, би трябвало да намерим път към дома някъде долу, зад тези чудовища.
— По-добре да побързаме, преди битката да е приключила. Не ми се иска, когато победителите започнат да се озъртат за нещо, с което да си доядат, да попаднат на нас.
Укротителят на демони кимна и каза:
— Приготви се да ни направиш на камъни, ако се наложи.
— Ще се опитам — отвърна брат му.
Заслизаха бавно, като се оглеждаха на всяка крачка, но след малко Гуламендис спря и каза:
— Нещо не е наред.
— Какво?
— Усещам демони из цялата долина. Огромно, несметно множество. Но отпред… нищо.
— Нищо?
— Ако затворя очи, на хълма пред нас няма никакви демони.
Ларомендис отново надзърна над ръба и промърмори:
— Странно.
— Какво виждаш?
— Мълчи, наблюдавай и после ми кажи ти какво виждаш.
Двамата братя надигнаха глави и загледаха демоните, които сега бяха само на двеста крачки от тях. Демонският крал стоеше скръстил ръце на огромния си корем, лицето му бе истинска маска на злото, докато наблюдаваше битката долу с пламтящи очи. Внезапно ръката му се стрелна напред и той даде знак — заповядваше на бойците си да продължат нападението, макар да нямаше повече подкрепления.
— Защо дава сигнал за атака, след като битката е почти приключила? — попита Ларомендис.
— Защото това не е сигнал за атака. Ела да видим по-отблизо.
Приближиха се дотолкова, доколкото сметнаха за разумно, и Гуламендис каза тихо:
— Виждаш ли?
Демонският крал отново даваше сигнал за атака.
— Какво? — промърмори Ларомендис, после затвори очи. — Какъв съм глупак! Това е магия.
— Доста добра илюзия, доколкото мога да определя. Би могла да измами всеки, който не може да надушва демони, дори твоя скъп брат, а никой не би се приближил толкова, че да разбере, че става въпрос за игра на светлини и магия.
— Но защо…?
— По-късно ще мислим за това — рече Гуламендис. — Сега трябва да потърсим пътя за вкъщи или поне някакъв начин да се измъкнем оттук. Защо тези демони са подмамени тук, за да бъдат избити от други от техния вид, е загадка, но в момента е по-важно да намерим портал.
Той се изправи, без повече да се безпокои от близостта на илюзорните демони, и Ларомендис го последва. Умората, натрупана през последните дни, се разсея от мисълта за възможния близък край на това премеждие и те почти се затичаха надолу.
Веднага щом подминаха фалшивите демони се натъкнаха на широка пътека и прецениха, че е била отъпкана съвсем наскоро от хиляди крака.
— Е, сега поне знаем, че атакуващата армия е реална — рече Ларомендис.
— Демоните не могат да бъдат лъгани толкова дълго — отвърна брат му. — Мисля, че го разбра, когато престанаха да вярват в твоите илюзии и се нахвърлиха върху нас.
— Аз пък смятах, че когато става въпрос за подобно клане, с толкова много кръв и крясъци, може да са изгубили способността си да преценяват реално случващото се — отвърна магьосникът, докато се спускаха почти тичешком по пътеката.
— Сигурно си прав. Но от нас двамата ти си магьосникът. Можеш ли да създадеш илюзия за толкова огромна армия?
— Не — отвърна Ларомендис, който вече се задъхваше. — Никой не може да го направи. Ще са нужни поне десетина специалисти от моя ранг. И дори тогава не биха могли да задържат илюзията дълго. Тези неща поглъщат огромно количество магия. Трябва да се съберат стотици магьосници.