— Да се надяваме, че който и да стои зад това, е твърде зает и няма да ни забележи.
Изведнъж се блъснаха в нещо невидимо и спряха.
— Какво е това? — викна Гуламендис.
— Бариера… — Ларомендис протегна ръка, после я отдръпна. — Не причинява болка, ала усещането не е от приятните.
— От какво е?
Ларомендис я побутна с пръст.
— Мисля, че е… — Пристъпи напред и изведнъж изчезна.
— Ларо! — извика Укротителят на демони.
Внезапно във въздуха пред него се появи ръка, сграбчи го и го дръпна.
— Къде сме? — попита Гуламендис.
Където и да бяха, нямаше и следа от пустинята, която ги заобикаляше допреди миг.
Намираха се насред пуст площад, затворен от черните стени на крепост. Стените достигаха трийсет стъпки височина, а площадката между тях бе широка поне двеста. Над главите им се издигаше нещо, каквото не бяха виждали никога. Ако замъкът, построен от Черния магьосник, целеше да отпраща предупреждение към преминаващите кораби, видът на тази твърдина бе достатъчен да изплаши всекиго до смърт.
В небето над тях бе увиснала завеса от черни облаци, толкова плътни, че бе невъзможно да се определи дали е ден, или нощ. Отдолу облаците бяха озарени от отблясъците на броеница вулкани, заобикалящи мястото, на което се намираха. В далечината огромна светкавица проряза небосвода и малко след това бе последвана от гръм.
— Къде сме? — повтори Гуламендис.
Брат му го дръпна към сянката на ъгловата кула. От входа на крепостта се бе появил огромен демон и макар да беше далече, можеха да преценят, че е висок над десет стъпки. Крачеше забързано, но не право към тях, а малко встрани. Също като тези, които бяха видели на другия свят, и той бе с доспехи, а над рамото му стърчеше дръжката на огромен двуръчен меч.
— Това ли е демонското царство? — попита Ларомендис.
— Не може да е — отвърна брат му.
— Защо да не може?
— Защото ако това е Петият кръг, със сигурност вече щяхме да сме мъртви. Всичко, което знаем за Петия кръг, ни подсказва, че в него ще загинем за броени минути, ако не сме защитени от силна магия.
— Косриди — каза Ларомендис. Имаше предвид разказите на човешкия магьосник Пъг за пътешествието му във Втория кръг.
— Така излиза — рече брат му.
— От друга страна — продължи Ларомендис, — кой може да твърди със сигурност, че законите в Петия кръг са същите като във Втория?
— Хайде да обсъдим тази теория по-късно — рече Гуламендис. — И все пак не усещам тук присъствие на демони.
— Още една илюзия?
Гуламендис удари с ръка каменната стена. Заболя го.
— Какво смяташ?
Ларомендис затвори очи, докосна стената и отвърна:
— Ако тази крепост е създадена с магия, този, който го е направил, има силата на бог.
— В такъв случай да потърсим някое място, на което да се скрием, докато не решим какво ще правим — заяви Гуламендис.
Тръгнаха покрай стената, като се придържаха в сянката й.
— Това може да не е Демонското царство — рече Ларомендис, — но въздухът направо ме задушава.
— Заради дима и пепелта от вулканите е — обясни брат му.
— Кой би построил крепост на място като това?
— Нямам представа — отвърна Гуламендис. — Виж. — И посочи една малка барака, долепена до стената — склад или може би заслон.
Двамата се отправиха крадешком нататък. Нямаше други признаци за опасност, след като демонът се бе скрил от погледите им, но не знаеха дали не ги наблюдават от някой от стотиците прозорци над главите им.
— Прилепи! — извика изведнъж Гуламендис и посочи нагоре.
Десетина черни точки се появиха на фона на червеникавото сияние и после изчезнаха, за да изникнат отново след миг и да започнат да се уголемяват.
— Идват насам! — каза магьосникът.
— Я да видим какво държат тук — подметна Гуламендис нехайно и отвори вратата на бараката.
Видяха чували и сандъци, подредени в нещо като организиран безпорядък. Когато затвориха вратата, се озоваха в почти пълен мрак.
Почти пълен, защото през дъсчените стени на бараката се процеждаше светлина. Двамата братя долепиха лица до процепите и видяха, че летящите демони вече са кацнали и се подреждат в нещо като боен строй: в две редици от по шестима.
— Очакват нещо — рече Гуламендис.
— Какво ли?