— Не зная.
— Е, тъй като засега излизането ни оттук не стои на дневен ред, предлагам да си кротуваме и да гледаме.
Неспособен да предложи нещо друго, Ларомендис само кимна.
Изминаха часове, но на двора не се случваше нищо съществено. Когато слънцето се издигна, в бараката стана по-светло.
— Я да видим какво имаме тук? — каза Ларомендис и смъкна един чувал от рафта до стената. Чувалът се отвори и отвътре се изтърколи едър червен плод. — Охо! Ябълки!
Гуламендис грабна ябълката и я захапа лакомо. Не беше най-свежият плод, който бе опитвал, но студената суха барака я бе съхранила в приемливо състояние.
— Какво има в другите чували? — попита брат му, докато дояждаше друга ябълка. Извади кинжала си, дръпна един чувал и го разряза.
В чувалите и сандъците откриха провизии и дрехи. Дрехите бяха с човешки размери, твърде големи за джуджета и прекалено малки за таредели, тоест със сигурност не по вкуса на двамата елфи.
— Защо са тук? — зачуди се Гуламендис.
— Не зная, но опитай — рече брат му и му подхвърли къс сушено месо.
Гуламендис впи лакомо зъби в него, после попита:
— Къде сме попаднали?
— Ти знаеш за демоните повече от всички. Какво смяташ?
— Демоните ядат всичко. Те изсмукват живота на жертвите си, а после дояждат това, което е останало от физическата им обвивка. — Разпери ръце и добави: — Не трупат в складове плодове и месо. Това не е храна за демони.
— Тогава за кого е предназначена?
— Да се нахраним, да си починем, а после ще потърсим отговора — предложи Гуламендис.
— Е, нямам по-добра идея — отвърна Ларомендис. — Ако никой не ни обезпокои, ще почакаме да се стъмни и тогава ще разузнаем наоколо.
— Прав си. Нямаме по-добра идея.
Денят се точеше бавно. На два пъти братята скачаха, готови да се бият, тъй като наблизо минаваха демони, но като че ли никой не проявяваше интерес към бараката. След дълги разсъждения стигнаха до вероятния извод, че бараката е склад на създателите на тази гигантска крепост, които са били смъртни твари и вероятно са били избити от Демонския легион, или че са я построили самите демони с неизвестна цел. Като се имаха предвид размерите й, второто изглеждаше по-логично.
Когато притъмня и над крепостта се възцари тишина, Гуламендис каза:
— Време е да излезем и да огледаме.
— Защо? — попита брат му, макар да знаеше отговора. — Е, добре де — съгласи се, преди Гуламендис да възрази. — Прав си. Не можем да останем вечно тук, макар да има достатъчно храна за месеци.
Брат му се усмихна и кимна, после посочи през рамо към крепостта.
— Ако има някакъв начин да напуснем този свят и да се върнем у дома, той ще е някъде там.
— Понякога ми се ще да не бях отделял толкова време да уча магии, а повече, за да мога да се прокрадвам незабелязано както нашите далечни предци.
— Труден избор — съгласи се Гуламендис. — Можеш да се промъкваш, а можеш и да си придадеш вид на нещо друго, но тогава рискуваш някой да усети, че си използвал магия.
— Ти какво предлагаш, Укротителю на демони?
— Знам ли? — отвърна брат му. — Тези тук не се държат като демоните, с които съм си имал работа. — Замисли се и добави: — Нито като тези, които лагеруваха в долината, или пък другите, дето ги нападнаха. Никой от тях не приличаше на чудовищата, срещу които се изправихме на Андкардия. Сякаш си имаме работа със съвсем нова раса демони.
— А какво ще кажеш за външния им вид?
Гуламендис сви рамене.
— Преди да се случи всичко това смятах, че познавам демоните доста добре, но за последните няколко дни видях повече от тези чудовища, отколкото през целия си живот. Демоните по правило се делят на определени типове: бойните демони са едри и силни и приличат на бикове, гущери или лъвове… — Той сви рамене. — Летящите демони пък са дребни, но сме виждали и някои доста едри и зли. Срещал съм и демони с магьосническа тога. — Той въздъхна. — Жалко, че онзи чародей не е сега с нас, за да обсъдим въпроса, както и приятелите му Пъг и Магнус.
— Ако успеем да се измъкнем оттук, непременно ще ги навестим, но дотогава да се съсредоточим върху настоящето. И тъй — ще се промъкваме, или ще използваме илюзия?
— Ще се промъкнем — отвърна Гуламендис. — Запази силите си за други случаи.
— Е, да почваме тогава — рече Ларомендис и бавно отвори вратата.